- А може ли от другото кучило и на мен да ми дадете едно мъниче?
Ill том “Хайдут
527
V глава “Козбунар
- Добре! - обеща Яне.
След като двамата се наядоха добре, те скочиха върху седлата на конете и отново поеха на път. Хората на Бимбелови ги придружаваха. Сотир разбра, че отбиването е било много полезно. Конят, който яздеше, се наричаше Аракс и както твърдеше Маринчо беше взет от пашата на еничарите - Явуз Чилик. Взет сигурно означаваше откраднат, иначе не можеше да си обясни как такова великолепно животно беше попаднало в ръцете на българите. Кобилата на Яне също беше великолепно животно.
На няколко пъти Яне мислеше дали да не поиска пари от Маринчо, но гордостта му не го позволи. Това вече щеше да звучи като просия, а той не можеше да се унижи в лицето на най-големите си противници. Така и не поиска пари. Истанбул не беше далеч, някак все щяха да се оправят до там.
Четиримата препускаха в галоп. Животните бяха отпочинали и като че ли летяха. Вечерта минаха покрай Едирне. Яне настоя да не се отклоняват, а без забавяне да продължат към Истанбул. Бимбелови нямаха нищо против. Сотир беше уморен до смърт, сърцето му заспиваше и въпреки галопа на Аракс, на няколко пъти заспиваше и за малко да падне от седлото на коня. Следващите часове бяха като кошмар за него. С последни сили се държеше за седлото и осъзнаваше, че и Яне е в неговото положение, но това по никакъв начин не му помагаше. Приятелят му беше като обезумял, със странен блясък в очите. Така може би изглеждаха тези, които биват обсебени от демони или бесове. Яне беше башпехливан и наистина беше надарен с голяма сила. Явно освен силата, борбата го беше научила и на това да търпи, да издържа и да устоява на всякакви трудности. Сотир изпита възхищение от Яне, но точно сега би предпочел приятелят му да беше като него и най-накрая да им даде почивка.
До Истанбул пътят беше два-три дни, според това кой колко бърза и как се придвижва, а те “летяха”. Най-накрая бързането им беше възнаградено. Вече почти виждаха крепостните стени на султанската престол-нина, когато ги видяха. Само ги зърнаха и те се скриха зад завоя. Каруца и ескорт! Можеше да са те, но можеше и да не са. Предчувствието му подсказваше, че са те. Направи знак на мъжете да намалят ход.
- Те са пред нас! - каза той разпалено, като извади меча със “стъкленото” острие. Дръпна и ортомата от лявата си китка. Направи знак на Буря да мълчи. Кучката беше усетила, че ще предстои битка или беше надушила миризмата на двете момичета, защого се зъбеше и заплашително оголваше големите си зъби. Бимбелови, без да чакат повече команда, извадиха оръжията си и се приготвиха за битка. Сотир не беше сигурен, че хората, които бяха видели отпред, са похитителите. Той се опасяваше да не
Токораз Memo
528
Ятаган и Меч
нападнат отново невинни хора, но откакто бяха тръгнали беше видял толкова странни неща, че се подчини и също извади ятагана си.
- За малко щяхме да ги изпуснем! - каза убедено Яне и се втурна напред. Буря го последва като изстрелян куршум. Бимбелови не искаха да останат по назад от башпехливанина от рода на Болярови, затова бяха плътно зад него. Докато се усети, Сотир беше останал най-отзад. Дока-то стигна до завоя, пред очите му се разкри картината на битка. Яне беше скочил и беше повалил няколко от конниците, с нещо, което беше извадил от левия си ръкав. Това беше някакъв къс многожилен бич, който като удареше, се чуваше глух тътен и човекът “отлиташе” от седлото. Буря скачаше и хапеше конниците по краката. Тя плашеше конете на турците и така помагаше на българите. Бимбеловите воини се бяха спуснали и сечаха мъжете с ятаганите си. Въпреки това битката беше неравностойна. Сотир още не беше успял да се приближи към биещите се мъже, когато видя как Яне се надвеси над каруцата и грабна някакъв вързоп. Чу се детски плач и Буря полудя. Тя скочи високо във въздуха и повали един от конниците, като че ли той беше виновен за плача на детето. Свали го на земята и го захапа. Мъжът хъркаше и риташе безпомощно с крака.
- Назад! Назад! - крещеше Яне и държеше нещото увито в одеалото. Бимбелови го последваха, а Буря остана да хапе падналия на земята мъж. Това помогна на Сотир да види Кара Мустафа. Мъжът все още беше стъписан, но гняв се беше изписал на лицето му. Турците бяха много повече от тях. Те бяха въоръжени и готови за бой. Все пак бяха тръгнали да отвличат. Четиримата мъже, всъщност тримата, защото Сотир въобще не беше успял да се намеси в битката, бяха успели само благодарение на изненадата и помощта на Буря. Явно похитителите бяха намалили своята бдителност щом бяха наближили стените на Истанбул. Сигурно бяха сметнали мисията си за изпълнена. Сега те може би се чувстваха излъгани, тъй като бяха изпуснали това, което вече смятаха, че със сигурност държат в ръцете си. Буря остави гърчещия се в праха мъж и последва останалите конници. Сотир разбра, че веднага трябва да направи същото, но за миг закъсня. Докато обърне Аракс и потегли, Кара Мустафа скочи срещу него и само с едно движение на ятагана си посече лицето му. Пред очите на Сотир причерня. По-скоро почервеня. Сотир изпусна поводите на коня и легна напред. Това го спаси от следващия замах на Кара Мустафа, а може би го спаси изключително красивият кон, който Кара Мустафа не искаше да нарани. Той искаше да запази великолепния вран ат. Това животно струваше цяло състояние. Затова не посмя отново да замахне към Сотир, и без това така го беше посякъл през лицето, че сигурно нямаше да оживее.