къщата се намираше в тази част на града и не му се налагаше да пресича нито Златния рог, нито Босфора. Най-накрая намери уличката. Тя беше малка и глуха. Единственият й вход и изход беше към една по-голя- ма чаршия. Беше сигурен, че на уличката всички се познават и появяването му лук ще предизвика вниманието на хората. Тъкмо се чудеше какво да прави, когато видя малко кафене отсреща. Завърза Аракс отпред и заповяда на Буря да легне до него и да го пази. Влезе вътре. Кафенето беше много удобно за наблюдение на къщата. Веднага я позна. Тя беше точно копие на къщите близнаци в Козбунар.
Влезе в кафенето и седна на миндерчето вдясно от входа, точно до джамджъка на кафенето. Това бяха няколко джамчета в дървена рамка, но му даваха добра възможност да наблюдава къщата и улицата. Когато влезе вътре, кафенето беше почти празно. Само някакъв слаб мъж пиеше кафе на отсрещния миндер. Беше обедно време и сигурно затова имаше толкова малко хора. Кафеджията беше стар и прегърбен. Лицето му беше набраздено като с плуг.
Яне си поръча едно кафе и зачака. Всичко в кафенето беше пропито с миризмата на кафе. Ако можеше да съди по миризмата, кафеджията беше майстор по приготвяне на ароматната напитка. Последният път, когато беше пил кафе, беше в Станимака, а преди това… Мислите му го отведоха в Диарбекир, когато двамата с Хабил ефенди пиха кафе в кафенето до Урфа капия. Кафеджиите на Диарбекир бяха всепризнати майстори на ароматната напитка. Сега щеше да провери дали истанбулските майстори са също толкова добри. Старецът му донесе филджан, пълен догоре с кафявочерна течност. Той отпи бавно и тежко въздъхна. Досега не беше пил толкова наситено и ароматно кафе. Първата глътка беше най-силна. Той затвори очи.
- Харесва ли ви, ефенди? - попита го кафеджията и се усмихна с блага и мъдра усмивка. Той беше разбрал, че му е харесало, но се шегуваше, може би, за да даде възможност на Яне да го похвали. Явно всички харесваха кафето на стария мъж.
- Харесало ли му е, Хасан ага? - попита мъжът от другата маса. Той беше по-млад от кафеджията и върху него животът не беше оставил толкова ярък и тежък отпечатък. В лицето, изражението и поведението му имаше някаква изтънченост и благородство. Сигурно беше учен мъж. Както и да е, все пак той беше от онези мъже, които мислят винаги върху това, което казват и правят. Това беше човек, който размишлява върху нещата. Личеше си, че не е предал духовното си и житейско развитие на религията или на други хора, а контролира всичко. Всичко това Яне разбра само с един поглед. Човекът беше от хората, които имат дълбока мисъл и я насочват към всяко нещо, с което се занимават. Таки
Ill том “Хайдут”
535
V глава “Козбунар
ва хора вдъхват доверие и получават уважение от околните. Макар и не много стари, те служат като доверители на хората и всички се обръщат към тях за съвет. Когато остареят, именно тези хора биват признати за мъдри и достолепни и винаги ги посочват като пример за мъдреци, но те са такива още от млади. Гози човек беше именно такъв.
Яне разбра, че това, което двамата си говореха, е някаква закачка. Той не искаше да се набива на очи, но пък трябваше да събере информация и най-лесният начин беше като се разговори с хората. В една такава малка уличка, с едно единствено кафене, кафеджията със сигурност щеше да знае всичко. Както изглеждаше, целият живот на кафеджията беше преминал в това кафене. Затова Яне реши да се включи в техния разговор.
- Харесало му е, Адюлазиз Левни ефенди! - отговори кафеджията.
На Яне не му хареса, че кафеджията отговаря вместо него. Макар наистина да беше чужденец, той много добре разбираше езика, но те нямаше как да знаят това, затова той заговори:
- Хареса ми, но е малко силничко за мен!
Двамата мъже някак ехидно се засмяха. Все пак мъжът беше отговорил, така че беше склонен на разговор. Хасан не беше любопитен. Дори да научеше нещо, това ставаше без да подпитва, клюкарства или да наддава ухо на чуждите приказки. Макар стар и прегьрбен Хасан ага беше човек с положение и авторитет и всички на уличката го познаваха и уважаваха. Все пак той беше доволен, че този мъж, който явно за пръв път беше в Истанбул, се беше съгласил да си поговори с тях. Двамата с Адюлазиз Левни се познаваха много добре. Султанският миниатюрист идваше всеки ден при него да си пие обедното кафе и той вече нямаше какво да си говори с него. Освен това Адюлазиз Левни ефенди заемаше високо положение в столицата и в гилдията на миниатюристите и Хасан, който беше неук, се чувстваше неудобно да говори с него. Той предпочиташе да слуша разговори на двама умни мъже и така да се учи. Макар и по-млади, приятелите на Адюлазиз Левни винаги бяха много интересни на майстора кафеджия и той с удоволствие слушаше разговорите и размислите на някой по-умен и знаещ от него. Миниатюристите се събуждаха късно и идваха да пият кафето си по обед. Привечер и цяла нощ те работеха, затова никога не идваха, когато останалите мъже от уличката се събираха. Хасан ага знаеше това, защото освен в султанската работилница, която се намираше в главния дворец на султана - Топкапъ сарай, миниатюристът понякога вземаше работа за вкъщи и тогава свещта в кабинета му светеше до ранни зори и беше нормално, в колкото и часа през нощта да станеш, да видиш как прозорчето на кабинета му свети.