- Ти, момче, от кои си, откъде идеш?
Яне изгледа мъжа. Не биваше да казва истината. Така той реши да излъже. Него го интересуваше информация за къщата, не искаше да издава кой е. Лъжата дойде сама и Яне не я търси дълго.
- Трък съм, моряк съм.
Адюлазиз Левни го гледаше и веднага разбра, че момчето го лъже. Защо? Това още повече изостри любопитството му. Беше сигурен, че не е моряк.
- Как те викат?
- Янис.
- Янис - повтори тъжно Адюлазиз Левни. Беше сигурен, че момчето го лъже. Това най-малкото беше неуважително. Защо гостенинът на кафенето трябваше да лъже? Какво криеше?
Яне беше разбрал имената на Хасан и на Адюлазиз Левни, но все пак ги попита от учтивост.
- Аз се казвам Хасан и съм собственик на това кафене, а това е многоуважаваният и най-добър сред султанските миниатюристи - Адюлазиз Левни ефенди.
- Миниатюрист?! - Яне беше изненадан. Беше чувал, че султанските миниатюристи са сред най-добрите в света. Мечтата на Инокентий беше да се запознае с някого от тях. Той искаше да разбере как те рисуват техните джинове и Иблис.
Съдбата му го беше довела до тук и го беше срещнала с миниатюрист. Отново се замисли за трите китаба, които искаше да напише. Доскоро беше смятал за окончателно решението си книгите да бъдат написани и илюстрирани от Инокентий, но сега разбра, че вече не е сигурен в това. Замисли се дали да не говори направо с Адюлазиз Левни, за да разбере поне цената. Освен това не можеше открито да започне да разпитва за къщата, така че имаше достатъчно време.
Двамата мъже заговориха за книги и миниатюри. Адюлазиз Левни се изненада, че човекът отсреща е грамотен и твърде компетентно се изказваше за миниатюрите и за илюстрирането на книги. Той беше виждал много книги и рисунки, но имаше и нещо, което го озадачаваше. Говореше така все едно му е разказвано. Щом беше грък значи беше християнин. Наистина, когато Адюлазиз Левни му заговори за “Шахнаме” на Фердоуси, за различните “Сурнамета” или за “Хусроу и Ширин”, той показа, че не познава тези истории. Какво щастие, сърцето на Адюлазиз
Токораз Memo
540
Ятаган и Меч
Левни подскочи. Съдбата го беше срещнала с гравьор и рисувам на християнски миниатюри. Това можеше да му бъде много полезно. Ето каква беше работата на мъжа. Ето защо беше дошъл тук. Сигурно славата на Адюлазиз Левни, като най-добрия жив миниатюрист в работилниците на султана, се беше разнесла из цялата Империя. Той, разбира се, не можеше да попита за това направо. Адюлазиз Левни знаеше, че в съвременното рисуване, освен персийската школа, която беше оказала най-голямо влияние, също така принос имаха и гяурските рисувачи. Всъщност гой ги наричаше гяури само пред останалите мюсюлмани, защото миниатюристите на всички религии са еднакви. И ако в християнството и Румелия* на мястото, на която беше израснала Империята на падишаха, така както християнските черкви бяха превърнати в джамии, по същия начин върху византийската живопис и миниатюри беше порасла съвременната османска миниатюра. Така че в момента в гравюрите на всеки миниатюрист имаше най-много персийско, а след това и византийско влияние. Какво ли щеше да бъде, ако той, Адюлазиз Левни, изучи основите на християнските миниатюри?
Адюлазиз Левни знаеше, че въпреки че в исляма всички се отнасяха особено уважително към миниатюристите и всеки владетел ги тачеше, не за нещо друго, а защото всеки един от тях знаеше колко е добър и могъщ като владетел, и в един момент последният начин, по който можеше да обезсмърти името си, беше чрез миниатюрите. И не беше рядкост владетелите да се изписват на мястото на Афрасиаб, Рустам и Хосроу. Затова султаните и мюсюлманските владетели държаха миниатюристите на почит в двора си. Разбира се, имаше случаи, когато миниатюристи са убивани от владетеля - техен благодетел, от ревност, за да не рисуват друг владетел. Адюлазиз Левни знаеше, че рядко почитта беше искрена и тях ги държаха като красиви птици, за да се хвалят с тях и да накарат останалите владетели да им завиждат. И въпреки тази привидна страна на почит, всеки миниатюрист трябваше да знае и винаги да помни, че тях никой не ги обича. Обикновените хора ги смятаха за неверници, защото имат дързостта да рисуват творенията на Аллах и по този начин смятат себе си за богоравни. В Корана и в исляма беше забранено рисуването на каквито и да е одухотворени образи - птици, животни, архангели. След като Аллах създал света, след това вече никой нямал правото дори да уподобява този акт, защото това било принизяване на акта на сътворението, а миниатюристите, като рисуваха, правеха точно това.
*Така са се самонаричали византийците. Всъщност държава или империя Византия никога не е имало. Византийците винаги са се смятали за римляни и за наследници на Римската империя, а ние наричаме Византия това, което по-късно започва да се нарича Източноримска империя.