- Ти няма ли да ми кажеш как се казваш?
- Това е Кара - отвърна Шакюре.
За да го унижи и да му върне за нахалното поведение, кесиджията каза:
- Той не може ли да говори?
След това Яне излезе. Огледа внимателно кесиджийската къща. Какво знаеше за нея? Че в нея живее някой си Селим ага. Кой ли беше този Селим? Погледна рисунката в долната част на китаба. Там имаше някакви странни фигури, като геометрични, и към една от тях имаше насочена стрелка. До нея беше нарисуван нещо като коловоз. На едно място имаше нарисувано нещо като брава или резе, но Яне не разбираше какво означава това. Трябваше да се замисли. Как щеше да влезе в къщата? Огледа вратата. Тя беше здрава и масивна. Нямаше как да влезе, без да бъде чут и забелязан, а и къщата беше направена така, че входът й да бъде наблюдаван от всички джамове на къщата - и от горния, и от
*дам - обор
Ill том “Хайдут “
547
V глава “Козбунар”
долния кат. Стъклата на долния етаж бяха малки и тесни, защитени със здрави решетки, но все пак видимостта беше много добра. Освен това кафенето на Хасан беше точно зад гърба му. Нямаше как да влезе в къщата, без да бъде видян и от там. Той знаеше, че и сега може би е наблюдаван от кафеджийницата, затова не се задържа дълго, а продължи към изхода на уличката. Скоро се вля в пъстрия поток на тълпата. Истанбулската тълпа беше най-шарената в света. В нея можеше да се видят хора от всички народи, вери и от всички слоеве на населението. В тълпата всички бяха равни. Тук агата и просякът ходеха рамо до рамо. Смесваха се цветовете и миризмите на Персия, Арабия и Магреба с тези на степите и Европейската част на Империята. Тук можеш да срещнеш италианец и франк да говорят с арап от Етиопия или гръцки моряк да продава риба на монгол или индиец. Това беше истанбулската тълпа. Тя беше неуморна и се движеше непрекъснато, като кръвта, осигурявайки живот на вечния град. В нея всички ставаха непознати, неразличими и губеха своята индивидуалност. Тук водещата сила беше потокът, а скоростта и посоката като че ли се определяха от някого другиго. Той влезе в нея, вля се и изчезна. Загуби се. За пръв път се чувстваше така. Толкова могъщ беше потокът, толкова разноезична и разноцветна беше тълпата, че му се стори, че избледня. Изчезна. За пръв път в живота си Яне се почувства малък и незначителен. Толкова могъща беше тълпата тук. За пръв път си даде сметка, че градът е вечен и огромен, а той е просто един човек. Яне разбра, че градът е голям противник. Винаги досега той знаеше кой е и беше чувствал своята съдба и облик. Винаги беше успявал да запази себе си и беше отстоявал това, в което вярва и това, което следва - мисията си. За пръв път в града загуби себе си. По-лесно беше да се бори в Диарбекир, отколкото тук. Градът го уплаши и той си даде сметка, че не може, не иска, а и не трябва да живее тук.
Обикаляше из града и го гледаше като омагьосан. Потокът го водеше. Струваше му се, че той стои на място, а градът е витрина, която се върти пред очите му. Имаше чувството, че както се разхожда ще опознае целия град. Той все още не знаеше колко е голяма столицата на султана. Когато започна да се стъмва и пред гостилниците запалиха факли, а през малките джамчета над улицата започнаха да просветват светлини, Яне извади картата и се опита да разбере къде се беше оказал. Картата се оказа точна, но на нея много добре беше обозначен само маршрутът от Едирне капъ до кесиджийската къща. Другите квартали бяха нарисувани общо, без никакви подробности. Сега той се намираше някъде, но не знаеше къде. Добре че на картата бяха означени няколко джамии и той успя да се ориентира горе-долу по минаретата им. Разбира се, това наистина можеше да са тези минарета, но можеше и да са