Токораз Memo
548
Ятаган и Меч
други. Яне не беше сигурен, но все пак реши да действа, пък ако се беше загубил, после щеше да му мисли. Погледна към минаретата на това, което според него беше Валиде джами и Лялели джами и тръгна. Трябваше да стигне до Шехзаде джами, Стария дворец - Ак сарай, а след това вече знаеше пътя.
Той тръгна. Всичко се оказа така както го беше мислил. Макар да беше вече тъмно и небето да беше причерняло, градът и поне по-големи- те улици бяха осветявани от факли, светилници, кръчми и от прозорците на къщите. Истанбул светеше. Могъщият поток беше намалял и някак беше загубил цветовете си от тъмното, но все така го водеше. Яне обаче имаше своя цел. Сега разбра, че може да наложи личната си воля над тази на човешкия поток. Българинът се успокои, защото, ако искаше, за по-малко ог час, можеше да отиде на уличката, на която живееше Адюлазиз Левни ефенди. Той обаче реши, че днес все още не е свършил работата си. Видя къде е отбелязан двореца на султана - Топкапъ сарай и тръгна натам. Трябваше да го разучи, за да може да разбере нещо за Мирза и за Кара Мустафа.
От стария султански дворец, който беше отбелязан на картата, се върна назад. После стигна до Баязид джами и тръгна по широкия калдъръмен път към Топкапъ сарай. Вървеше бавно и внимателно оглеждаше всичко наоколо. Най-накрая мина покрай джамията “Света София” и поспря пред нея. Колко могъщо извисяваше снага тя над хората и ги караше да изглеждат незначителни. Като че ли показваше колко голямо е превъзходството на Аллах над хората. За пръв път в живота си Яне изпита страхопочитание пред сграда. Никога не беше виждал нещо толкова огромно и могъщо. Когато се изправи пред огромната джамия и мно-гобройните й минарета, се почувства толкова малък. Като християнин винаги беше знаел, че турците са поклонници на Сатаната. Аллах беше едно от имената на Сатаната. Сега гледаше чернеещия се в небето силует на джамията и сърцето му трепна. Дали не беше грешал досега? Наистина ли Аллах беше Лукавият? Можеше ли Бог да допусне нещо толкова величествено да бъде построено от името на Дявола? Стоеше пред джамията, а тя го караше да се замисля и да подлага на съмнение възгледите си. Никой християнски храм досега не го беше подтиквал към нещо такова. Най-големият християнски храм, който досега беше виждал, беше този на Бачковския манастир, но той не му беше въздействал така, а сравнен със “Света София” беше като ехлупена къщурка сравнена със сарай. Яне остана дълго време изправен така пред “Света София”. Хората, които го виждаха, сигурно мислиха, че е някакъв кюрд мюсюлманин, който извършва нощен намаз*.
*намаз-молитва
Ill том “Хайдут
549
V глава “Козбунар
Насила се откъсна от страховитата гледка на джамията и продължи напред. Когато стигна пред портата на двореца, вече беше тъмно. Пред нея нямаше никого. Той седна направо върху камъните, като подпря гръб на стената. Беше ужасно уморен! Вече сам не помнеше какво искаше да постигне, като стигне до двореца. Вече беше нощ. Какво можеше да иска да се случи? Трябваше да се върне в къщата на Адюлазиз Левни ефенди, да хапне и да си почине. После трябваше да реши какво да прави. Искаше да стане и да тръгне, но все още не беше отпочинал, а краката му го боляха и бяха отекли. Той остана седнал и по някое време видя към него да се приближават трима души. Те бяха облечени като еничари. Сърцето на Яне заби учестено. Враговете! Към него се приближаваха трима врагове! Двамата вървяха отзад, а третия ги предвождаше. Той беше огромен черен арап, със ситнокъдрава бяла брада, която контрастираше на черното му лице и като че ли светеше в мрака. Той спря пред Яне и го изгледа.
- Какво правиш тук? - попита го с дебелия си задгробен глас.
Яне не знаеше какво да каже. Той се почуди дали да се изправи, или да си остане седнал.
- Какво правиш тук? - вече много по-грубо попита началникът на стражите.
- Нищо! Нищо! - понечи да стане Яне и да се отдалечи. Не искаше да се “набива” на очи и то толкова близо до султанския дворец. Дали не беше сгрешил, като беше дошъл до тук? Дали нямаше да го разкрият?
Яне стана и се опита да се скрие в някоя от сенките. Вече трябваше да се връща. Едва ли представляваше интерес за еничарите. Те бяха трима и изглеждаха много едри и силни. Сигурно бяха някаква специална султанска охрана. Досега не беше виждал толкова едри и силни мъже. Пехливаните бяха силни и тежки, а тези мъже може би бяха по-слаби, не бяха дебели, но имаха огромни мускули. Арапът беше най-впечатляващ. По ръст той доближаваше ръста на Велко Кесиджи. На Яне му стана интересно как ли биха изглеждали двамата един срещу друг. Сега, докато гледаше командира на еничарите, му се стори, че у него има нещо познато. Стори му се, че вече някъде е виждал този мъж.