- Води ни! Води ни! - казваха те и гака, без да иска, той се оказа водач на една част от хайката, тази, която се опитваше да пресрещне беглеца. Като командир, нареди турците един до друг, за да не пропуснат човек между себе си. Накара ги да приберат пушките и пищовите и да извадят ятаганите си. Някои от тях се съпротивляваха.
- Не е въоръжен, трябва да го хванем жив! Разбрахте ли, жив?!
Токораз Memo
10
Ятаган и Меч
От дете беше израснал с българчета и турнета и горе-долу знаеше езика им. Трябваше да запази живота на беглеца, а после щеше да мисли как да го спаси. Най-много се притесняваше да не би някой да гръмне беглеца от страх или от притеснение. Така, с ятаганите, поне щеше да има време да се намеси.
След като нареди турците, даде заповед и те бавно тръгнаха нагоре по реката, вървейки към водопада. Най-добре би било, ако беглецът някак си беше успял да ги изпревари и сега им беше в гръб. Той обаче знаеше, че това нямаше как да се е случило. Мъжете напредваха бавно. Той нарочно се опитваше да ги забави. По този начин искаше да даде някакъв шанс на беглеца, макар и сам да не знаеше какъв. Той ги караше да претърсват и най-малките скрити места. И в този момент го видя. Вдясно имаше един малък ушмулен храст. Момчето стоеше там, като се опитваше да се прикрие зад недостатъчните листа. Той извика, спря мъжете, застана пред тях и разпери двете си ръце. После накара изумените турци малко да се върнат и да се пръснат настрани, обхващайки цялото поречие. Внимателно се обърна и без да предизвиква вниманието на турците се опита да погледне към храста. Денят вече преваляше и тук долу, в ниското, мракът вече беше започнал да се сгъстява. Наложи се да се взира, но момчето вече го нямаше. Нямаше дори силует. Беглецът или беше успял да се прикрие, или беше избягал, връщайки се към пръскалото. А може би се беше разтворил във въздуха? Учудването му растеше. Той се приближи внимателно към храста, за да огледа отблизо какво беше станало. Ако очите му не го лъжеха, човекът беше стоял там. Само за миг се усъмни в очите си. Дали не му се беше привидяло, или беше видял някакви игри на сенките? Не знаеше какво да мисли. Приближи се до храста, наведе се и огледа земята, намери няколко парцалчета от бял ленен плат. Явно очите му не го бяха излъгали, беглецът наистина беше седял тук. Издаваше го и мокрото петно върху камъните под храста. Трябваше да бъде внимателен, защото преследваният беше като диво животно, притиснато в ъгъла, и можеше да бъде много опасен. В момента в който оглеждаше мястото, вдигна глава и забеляза тесен кръгъл отвор, голям точно колкото да се провре човек през него. Дупката зееше точно пред него. В първия момент се отдръпна. Преследваният можеше да се е скрил в нея и по някакъв начин да го нарани. Той се загледа, но нищо не виждаше. Нямаше съмнение, че беглецът се беше шмугнал в дупката. Подаде глава и надзърна вътре, но нищо не видя. Дори не можеше да разбере дали дупката е плитка, или дълбока, дали е отвор на голяма пещера, или е тесен тунел. Дръпна се назад. Накара турците да запалят огън, а той направи факла и отиде да освети отвора на пещерата. Опита се да види нещо, но не успя. В този момент
Ill том “Хайдут “
/ глава “Боляровия хай
към неговите хора се присъедини и останалата част от преследвачите. Един от водачите го видя, докато гледаше към отвора и се приближи към него. Той беше българин.
- Тук ли се е наврял? - попита той.
- Не знам! - отговори момчето и продължи да осветява отвора с факлата.