Подобна е разликата между западните рисувани и нас…
После Адюлазиз Левни ефенди започна един дълъг монолог за разликата между източната и западната живопис. Яне слушаше с половин ухо. В най-общи линии той разбра, че миниатюристите от исляма рисуват с уважение и преклонение към Аллах, а франкските и италианските майстори рисували без богобоязън. Те рисували това, което виждат и както го виждат. Наричало се портрет.
- Рисуват така все едно, че искат да го продадат на пазара - каза Адюлазиз Левни. - Принцеси, принцове - рисуват ги без въображение, без да рисуват по памет. Ние, дори когато се опитваме да рисуваме нещо, което гледаме в момента, го правим по памет. Опитваме се да не рисуваме предмета сега, а зад образа да сложим цялото време, в което предметът или образът е съществувал. Опитваме се да предадем неговия дух. Наблюдаваме обекта, после го оставяме да престои в нас и така, както от джибрите се извлича виното и ние извличаме от образа характерните му черти и това, което го различава. Просташко е да се рисува това, което виждаш. Винаги трябва да можеш да извлечеш есенцията от обекта!
Токораз Memo
554
Ятаган и Меч
Трябва да имаш принос за това, което рисуваш! Всяко нещо, което рисуваш, трябва да бъде одухотворено!
Яне не искаше да говори за това, но не забравяше, че трябва да е благодарен на миниатюриста. Въпреки че нищо не разбираше, той все пак долови някакво противоречие в думите на Адюлазиз Левни ефенди.
- Адюлазиз Левни ефенди - с най-уважителния си глас, на който беше способен, започна Яне, - щом вие рисувате по памет, всъщност не изразявате ли така неуважение към творението на Аллах? Не го ли изкривявате така, като го пречупвате през себе си и не е ли това по-голям грях? Така не допускате ли суетата да ви отдалечи от Бог? Не отделяте ли вашите миниатюри от божия промисъл и от реалността, която същият този Бог е създал? Не създавате ли така успореден свят, едно второ творение, като че ли недооценявате божието? Не е ли това възгордяване и опит да издигнете себе си и вашето творение над божието?
Яне не беше сигурен в това, което каза, но си спомни Инокентий и това, което той му беше разказвал за разговорите си със стария презвитер Пафнутий.
Адюлазиз Левни ефенди внимателно слушаше думите му. Той вече беше сигурен, че мъжът пред него е миниатюрист и то добър. Не може човек с такова мислене да не е майстор на миниатюрата. Този мъж щеше да му бъде много полезен. Той искаше да стане най-добрият миниатюрист не само в целия свят, но и на всички времена, по-добър дори от персийските майстори и самия Бехзад.
Яне вървеше, а червата му къркореха шумно, защото не беше ял през целия ден и единственото, което беше слагал в устата си, беше кафето на Хасан ага. Адюлазиз Левни чу това и се досети, че човекът може да е гладен. Затова той реши и двамата кривнаха в някакви тъмни сокаци. На Яне нощният Истанбул му се струваше опасно място. Той разбра колко различно място е големият град през нощта.
Влязоха в една малка кръчма, с нисък таван. Тя като че ли беше вкопана в земята. Въпреки късния час, в кръчмата имаше няколко човека.
- Това е арабска кръчма. Работи цяла вечер, заради рамадана. Арабите са най-добрите готвачи на овче месо - каза миниатюристът.
Двамата седнаха на една от масите. Адюлазиз Левни поръча агнешка пържола и пилаф. Той продължи да говори за миниатюрите и да защитава себе си и всички мюсюлмански миниатюристи. Яне го слушаше, но погледът му беше привлечен от тезгяха, където един арабин, с изключително ловки движения, обезкостяваше някакъв кокал. Той правеше това по начин, непознат за Яне, като държеше острието на тънкия си остър нож към дъното на свития си юмрук. Този начин се наричаше “арабска китка”. За пръв път Яне виждаше касапин да работи по този начин с нож.
Ill том “Хайдут”
555
V глава “Козбунар”
“Дали това не може да ми помогне за въртенето на меча?” - помисли си Яне. Това беше по-интересно за него от думите на Адюлазиз Левни.
Майсторът ножар използваше ножа с неповторимо майсторство. Той приготвяше техните пържоли. Ако със същото майсторство, с което подготви месото, го сготвеше, яденето щеше да бъде много вкусно. Яне продължи да гледа майстора арабин. Слушаше Адюлазиз Левни ефенди, но не го чуваше. Мислите му го отведоха в Козбунар и Велковата дупка. Спомни си кесиджийската кама на Велко и майсторското въртене на нож на Диньо. Той гледаше арабина и разбра, че може да вземе някои движения и захвата на арабина. Яне мислеше за това, че всеки кесиджия трябва да има лична кама. Къде беше отишла камата на Велко? Яне нямаше своя кама. Преди да влезе в Едирне беше дал на Мирза камата, изкована за него от Диньо Циганара, заедно с пищова и сега те трябваше да са у него. Идеята отново да има кесиджийска кама много му допадна. Той имаше вече едно уникално оръжие - мечът. Ортомата също беше специално оръжие, но в момента нямаше кама, а именно камата беше оръжието на кесиджиите. Всеки кесиджия трябваше да си има кама. Имаше легенда, че някога ще се роди башкесиджията на кесиджиите и единствено той, от всички кесиджии, ще има две ками, по една за всяка ръка. Още нещо се разказваше в тази легенда, но сега Яне не се сещаше. Какво значение имаше, след като в момента той нямаше нито една?