- Виждам, че и вие, като хератските майстори, се “храните” със слънце! - това беше гласът на Адюлазиз Левни и Яне веднага го позна, но гой беше обзет от такъв покой, че не помръдна, а все така остана “вперил поглед” към светлината. - Също като вас те се взирали в изгарящо
Ill том “Хайдут
559
Vглава “Козбунар”
то очите им слънце, докато не ослепеят. Някои казват, че ослепявали от това, че стотици хиляди пъти, в най-тъмните доби, рисували една и съща миниатюра. Според тях най-висшето изкуство било да ослепееш и да рисуваш всичко по памет.
- Но нали те и без това рисували по памет? - бавно, без да разваля концентрацията си, попита Яне.
- Да, така е, но когато виждаш, все пак “храниш” очите си е ежедневие, пък било то и след като рисуваш, а когато си сляп, непрекъснато си взрян в миниатюрите и не “разреждаш” Бог с ежедневието.
- Но нали Бог и ежедневието са едно и също нещо!? Животът, който живеем и това, че се храним, обичаме, мразим, също е от Бог. Така човек не се ли отдалечава от реалността и от истината?
- Реалността, истината! Истината се появява тогава, когато се отделиш от емоциите си, от ежедневието. Едва тогава реално можеш да оцениш това, което се случва и да разбереш кое от него е стойностно. Така, според хератските майстори, слепотата е задължителна, за да рисуваш Бог. И то Истинския бог, а не Бог смесен с теб и твоето ежедневие.
- Да, но когато рисуваш по спомени, ти все повече можеш да смесваш спомените си с Бог. Така колкото повече време минава, толкова по-далеч от Бог ще си и толкова по-малко Бог ще има в твоите рисунки, а всичко ще бъде само спомен, надежди и няма да може да има никаква промяна, корекция или развитие.
- Този, който рисува, би трябвало да е завършил своите духовни търсения и когато рисува, да е спрял. Защото човек, който се променя и развива духовно и в същото време рисува, не може да рисува Бог, а отразява само промяната. Всички ние виждаме промяната, живеем в промяната. Рисунката, която иска да отрази Бог, трябва да изразява вечното, това което е в застой. Това е Бог!
Бог не е само това. Бог е всичко. Когато човек рисува и се променя, вписва в картината си и вечния Бог, и променящия се Бог, и ежедневието си, и това, което е негова цел…
Двамата мъже продължиха да си говорят. Душата на Адюлазиз Лев-ни беше в екстаз. Той беше намерил истински миниатюрист, който щеше да издигне мисленето му на ново ниво. Струваше си застъпничеството пред сейменбашията Юсуп ага. Сега щеше да подслони Янис и да настоява да остане по-дълго на гости при него. Винаги беше копнял за такъв разговор, но с човек, който не е в исляма. Чак сега разбра защо разговорите с Осман ефенди не му бяха достатъчни. Щеше да пази Янис в тайна от останалите миниатюристи и така щеше да изпревари всички. Никой нямаше да разбере откъде иде неговата преднина, а тя щеше да бъде от книгата и от гяурския миниатюрист.
Токораз Memo
560
Ятаган и Меч
- Искам да поговорим за наема - отново повдигна въпроса този, който Адюлазиз Левни смяташе за свой най-скъп гост.
- Не, не, не! - прекъсна го турчинът. - Сега първо да ви покажа моя кабинет, а след това ще говорим за каквото и да е.
След това Адюлазиз Левни го вкара в голямата стая, която му служеше за кабинет. Предната вечер Яне само беше зърнал кабинета. Явно стопанинът на къщата смяташе, че трябва специално да го разведе. Навсякъде бяха разпръснати отделни листове, някои от които бяха красиво илюстрирани, други нарисувани наполовина. Яне ги огледа. Не можеше да разбере кои от тях е рисувал Адюлазиз Левни и кои бяха тук, като пример за подражание. Досега никога не беше виждал толкова чудни неща. За пръв път се беше чувствал така, когато Ннокентий му беше показал книги от скрипторията и му беше разказал за това, с което се занимава. Всъщност, откакто се намираше тук, той непрекъснато мислеше за приятеля си презвитер от манастира “Света Неделя”. През цялото време, до-като говореше с Адюлазиз Левни, той мислеше за него и за това как би му отговарял Ннокентий. Това не беше много честно от страна на Яне. Всъщност в разговорите той само заместваше приятеля си.