Сега Яне се чувстваше, както Али Баба във вълшебната пещера. Той се оглеждаше. Ето колко красиви неща твореше домакинът му в кабинета си! Яне вдигаше и внимателно разглеждаше всяка картинка, след което внимателно я поставяше обратно на мястото й. Той беше чувал, че рисувачите обичали да творят в атмосфера на привидно безредие и никой от тях не обичал да му разместват нещата. Макар на пръв поглед да изглеждаше, че е разхвърляно, те знаели къде се намира всяко нещо, защото то беше поставено на точно определено място. Години наред Пафнутий се беше борил е този маниер на работа на преписвалите и рисувачите. Сега Яне видя, че турският миниатюрист е като българските монаси, работещи в скрипторията. Яне не хареса градините и там, къ-дето бяха нарисувани само хора или принцове и принцеси. По всичко си личеше, че това са владетели и велможи. Най-интересни му бяха парадите, там, където имаше много конници, вдигнали едновременно левия крак на коня си. После гледаше тези, на които бяха нарисувани битки между воини от най-различни народи. На една от тях той видя битка, в която едните воини бяха въоръжени с мечове, като неговия, а другите - с криви саби и ятагани. Яне се сети, че това сигурно е битка между перси и турци. В този момент му дойде още една идея - в отделен ки-таб да опише техниките на меч срещу ятаган, за да може да покаже на своите кауци как да побеждават турците. Тази идея много му хареса, учуди се, как досега не се беше сетил. Така трактатите, които трябваше да напише, вече ставаха четири. Поклати глава, като че ли да отпъди
Ill том “Хайдут
561
V глава “Козбунар
мислите си, сега не искаше да мисли за това. Все пак красивите рисунки отново го разколебаха и той се замисли дали да не направи някои от китабите с Инокентий, а някои - с Адюлазиз Левни.
Най-важното нещо в кабинета на Адюлазиз Левни беше голямата висока дървена маса. Върху нея, освен папируси и пергаменти, имаше и от новото чудо в Империята - бяла и много тънка хартия, донесена чак от Китай. Яне видя четката за рисуване от катерича опашка, както и красивия нож за подостряне на пера за писане, с коралова ръкохватка. Всичко в кабинета беше скъпо и подчинено на красотата. Това беше един свят, за който Яне дори не подозираше, че съществува. Досега той беше познал само света на воините, мизерията и лишенията. В султанския дворец беше видял света на лукс и разкош, света на насладите, но и той не му беше харесал. Тук беше светът на изкуствата и творчеството. Тук му хареса най-много. Дали не можеше да смеси света на воина с този на изкуствата?
Адюлазиз Левни наблюдаваше вниманието, с което Янис разглеждаше миниатюрите и беше сигурен, че пред него стои истински ценител, разбирач и рисувач. На него му направи впечатление, че той не се впечатлява от миниатюрите на “Хосроу и Ширин”, “Шахнаме”. Най-много го впечатляваха “Сурнаме” - книга за обрязването на принцовете, в която се описваха военните паради в чест на зрелостта на бъдещите султани или “Каяфетнаме” - книга, в която се описваха дрехите и въоръжението на другите народи.
Между масата и стената имаше миндер, тапициран с най-фино кадифе. Той беше направен мек и много удобен, а на едно място беше изтрит от дългото седене на Адюлазиз Левни ефенди. Сега домакинът седна на това място, а Яне до него. Двамата поговориха още малко. Адюлазиз Левни се държеше така, че на Яне му беше невъзможно да го остави, а той трябваше да продължи да търси Кара Мустафа и Мирза. След като поговориха още малко, Адюлазиз Левни му разказа за някаква нова книга, която искал да илюстрира. Той сигурно искаше това, което му каза за книгата, да остане в тайна, защото не излязоха от кабинета, докато не му го каза, а след това го закле да мълчи. От уважение Яне реши да попита:
- Как е описана човешката душа в тази книга, Адюлазиз Левни ефенди? - като кесиджия той също знаеше нещо за душата. Всъщност кесиджиите отдаваха голямо значение на света отвъд видимия свят. Василка го беше учила на това. Тази тема му беше много по-интересна от разговорите за рисуване.