- Как се казват?
- Ямабуши*.
- Ямабуши - Яне повтори името на сектата. Това много го заинтригува. То много му приличаше на това, което правеха кесиджиите. Само че ямабуши обучаваха родовете си в изкуството да се убива. Дали не можеше да научи нещо ново от сектата в далечната държава? Той разпита Адюлазиз Левни, но всичко, което майсторът миниатюрист му каза, той вече го знаеше. Едва сега Яне се поуспокои.
Изпиха по едно кафе. Яне беше принуден да признае какво е търсил снощи пред стените на Топкапъ сарай. Той не каза цялата истина, каза само, че търси Кара Мустафа и Мирза. Миниатюристът не се сети кой е Мирза. Може би турчинът вече не се намираше в Истанбул или пък не можеше да се уреди да влезе в Топкапъ. Да не би тогава в Едирне, ос
*И днес в изложбата на Топкапъ сарай могат да се видят самурайски доспехи, подарени на султана от японския император. Това доказва контактите, които султанът е имал не само с Персия, Индия и Китай, но и с Япония.
**Японските воини - нинджа, се наричали всъщност ямабуши. Нинджа означава “сянка” и това название се е появило по-късно. Наемните японски воини наричали себе си ямабуши, което означава “планински воини”.
Токораз Memo
564
Ятаган и Меч
вен на него, аскерите не бяха причинили зло и на Мирза? Това щеше да обясни защо от него не последва никаква помощ и намеса и защо Буря се бе върнала сама в Бачкьой.
След като изпиха ароматното кафе, двамата станаха. Вече беше късен следобед. Като гостоприемен домакин, а и поради това, че Адюлазиз Левни и Яне бяха станали много късно, миниатюристът беше решил днес да не ходи в работилницата на Топкапъ сарай. Освен това той искаше да мине малко повече време от снощния инцидент. Не искаше да се вижда с Юсуп ага, срещу когото Янис беше извадил оръжие. Добре че сейменът се оказа толкова разбран човек и се беше съгласил, без усложнения, да пусне гостенина му.
Яне също се примири, че този ден е загубен. Все пак имаше нужда от почивка и да опознае града или поне квартала около уличката. Двамата излязоха на чаршията и се сляха с пъстрия поток от хора. Тс обикаляха из града. Адюлазиз Левни разказваше на Янис историята на всички по-важни джамии, дворци, чешми или площади, през които минаваха. На българина му беше много интересно. Старият миниатюрист беше истински истанбулчанин и знаеше всяко кътче на града, в който беше израснал от дете.
- Повечето от тях - каза с известна доза презрение Адюлазиз Левни - не са граждани на този град. Те най-много крещят срещу “селяните”, прииждащи отвсякъде. На тях прехвърлят вината, че градът е мръсен, пренаселен и става все по-опасно място за живот. Те живеят като прасета, но смятат, че другите са им виновни. Имат къщи, но много малко от тях имат истинска градина, както ние имаме.
Янис ефенди, ти от кой град си?
Яне се стъписа от въпроса. Не беше решил какъв отговор да даде и предварително да измисли някой достатъчно отдалечен гръцки град. Сега вдигна вежди от почуда. Трябваше да го измисли. Спомни си, че Адюлазиз Левни ефенди го мисли за рисуван. Отговорът дойде сам и той скрито въздъхна с облекчение.
- От никой град не съм. Обикалям там, където има нещо за рисуване. Иначе основно живея в черкви и манастири.
Отговорът не задоволи Адюлазиз Левни.
- Виждал ли си градината ни?
- Да! - Яне наистина беше забелязал градината. Личеше си вкусът и любовта, с която е поддържана.
- Не е нужно да е много голяма. Повечето от гези “граждани” веднага биха засадили нещо за ядене, но за градина не биха се и сетили. Макар да живеят от години тук, те си остават селяни. В Истанбул само най-богатите имат градини - хората с много пари и от богати знатни семейс
Ill том “Хайдут
565
V глава “Козбунар
тва. Те се смятат за граждани. За да бъдеш гражданин, трябва поне четири поколения да си живял в града. Много малко са хората около нас, на които тук са раждани прадядовците, дядовците, бащите и самите те. Този град е сборище на пришълци. Сега, когато станах на години, разбирам, че градът се променя. Онзи Истанбул, градът на моето детство, вече го няма. И никога вече няма да го има, освен в спомените ми. Колкото повече остарявам, толкова по-лошо се настройвам към пришълците. Знам всяко кътче тук, още от детството си. Те идват отвсякъде и живеят тук, но не като граждани, а само присъстват в Града. Те се “хранят” от него, но не го уважават и не се грижат за него. Те го изтощават и унищожават. Те минават през същите онези места, но за тях те нямат стойност, макар да живеят тук от години, те даже не забелязват Града.
Яне слушаше какви мисли вълнуваха Адюлазиз Левни ефенди. Неговите мисли вървяха в съвсем друга посока. Притесняваше го това, че откакто беше в Истанбул, беше престанал да изпитва омраза към турците. Тук той нямаше усещането, че турците са толкова лоши. Всъщност, като гледаше пъстрата тълпа, той започна да разбира, че столицата на султана не е турски град. Това беше град, в който имаше хора от всички страни на света. Това, че омразата му беше притъпена, го притесняваше. Знаеше, че ако остане тук по-дълго, ще се промени и ще стане занаятчия и част от тълпата. Яне не искаше това да му се случи, затова през известно време си повтаряше, че е дошъл, за да си върне Ирис и това го извеждаше за миг от унеса.