Двамата продължиха да се разхождат, но Яне вече мислеше за Ирис. Той имаше задачи и трябваше да ги преследва, затова накара Адюлазиз Левни да го отведе до Топкапъ сарай. Знаеше, че рискува, защото можеше Юсуп отново да ги срещне и да го познае, но трябваше да потърси Кара Мустафа и Мирза. Така Адюлазиз Левни, който също не беше доволен от това, че трябва да се върти около двореца, в който трябваше да работи, го поведе натам. Минаха през портата Сокчешме и излязоха на площад “Алай”. Този път вече беше познат на Яне. След това вляво се извиси огромната “Света София”. Точно срещу нея беше придворната работилница на миниатюристите. Само няколко от тях имаха привилегията да работят в двореца и то тези. които изпълняваха директни султански поръчки. Адюлазиз Левни се възползва и влезе вътре, за да даде своите наставления и да може колегите му да го видят.
Площад “Алай” беше много пъстър и многолюден. Скоро Адюлазиз Левни се върна при Яне и двамата продължиха пътуването си.
- Наистина ли не познавате Мирза? - попита Яне.
- Не знам, кой е този Мирза? Като отида в двореца, ще попитам за него.
Това зарадва Яне.
- Да ходим по-бързо тогава.
Адюлазиз Левни ефенди се усмихна. Той чувстваше как властта му над младия мъж расте. Каква хубава двойка биха били двамата е неговата Шакюре. Това момче му беше харесало още от самото начало. Хареса му късата руса коса и това, че гъркът беше миниатюрист, имаше дълбока мисъл и излъчваше сигурност, спокойствие и сила. Макар да беше гяур, той се хареса на Адюлазиз Левни. Освен това той щеше да му въздейства да смени религията си.
Двамата минаха през Портата на поздрава “Баб-юс селям”.
- Ето там, в онази кула, стоят султанските джелати. Те винаги са готови.
- За какво са готови? - не разбра Яне.
Токораз Memo
570
Ятаган и Меч
- Те са предупреждение към всеки дръзнал да обиди или сметне себе си за равен с падишаха. Освен това те играят голяма роля при смяната на султаните, когато понякога за една нощ унищожават всички претенденти за престола, освен официалния наследник на султана - шахза-де. Поне в миналото, преди да бъде измислен кафеза, е било така.
Адюлазиз Левни остави Яне в една красива градина, а сам отиде нанякъде. Яне имаше чувство, че се намира в рая. Беше времето, в което лалетата току що бяха започнали да цъфтят, но пък ирисите или както другаде им казват перуниките бяха цъфнали и създаваха райска гледка. Мина много време преди Адюлазиз Левни да се върне.
- Трябваше да отида до Главния меткупчу*. Разбрах кой е този Мирза.
- Жив ли е? - попита Яне.
- Жив и здрав си е. Сега се е прикрепил към някакъв анадолски бей, който има нов дворец от другата страна на Златния рог, но не в Галата, а чак в Бешикташ.
- Той е! Той е! - Яне беше сигурен.
- Днес няма да можем да отидем. Сега трябва да се прибираме.
Тази вечер Яне отново прекара в къщата на Адюлазиз Левни. Тъй като се прибраха рано, отначало седнаха в градинката. Яне гледаше щастливата Буря, която тичаше наляво-надясно. Аракс беше нахранен и вече беше добре отпочинал. Той също беше подал глава и надзърташе, като че ли също се радваше на играта на Буря. Кучката беше щастлива. Както обикаляше, тя минаваше покрай Адюлазиз Левни и Яне и обърсваше влажния си нос в тях. Тя правеше това, за да се успокои и да потвърди, че двамата са част от нейната глутница. Шакюре отначало много се притесняваше от кучето. Тя искаше да си играе с Буря, но когато голямото куче се приближеше, тя застиваше. Яне виждаше страха й и това му се струваше много “сладко”. Всъщност, откакто баща й беше говорил за Шакюре пред него, той се “улови” как на няколко пъти гледа на нея по странен начин. Адюлазиз Левни също забеляза това и беше много доволен. Той доста грубо беше изпратил Кара да си ходи и сега се наслаждаваше на спокойната вечер с Яне и Шакюре. Хайрие готвеше печена риба за вечеря и Адюлазиз Левни предчувстваше вкусната храна.
Яне също се чувстваше добре. Той все още си спомняше надписа на чешмата. Все пак днес беше имал някакъв напредък. Беше разбрал къде се намира Мирза, а утре Адюлазиз Левни щеше да го заведе до там. Гледаше Шакюре, която все повече му харесваше. Младото момиче най-после се престраши да си поиграе с Буря. Той я гледаше и като че ли зад зрялата жена виждаше малкото момиченце, за което му беше говорил Адюлазиз Левни ефенди.