Той беше насочил поглед към великолепната гледка. Градът се беше наредил пред очите му, като на тераси и като че ли искаше да му се покаже в пълното си великолепие, но Яне нямаше очи за тази красота. Той беше зает със себе си и собствените си мисли. Сети се за Адюлазиз Левни ефенди чак когато наближиха уличката. Двамата седнаха да изпият по едно кафе при Хасан и в този момент миниатюристът си даде сметка, че въобще не познава Янис. Някаква голяма тайна беше довела младия мъж тук. Каква? Адюлазиз Левни не беше успял да разбере, а и не беше удобно да пита. Само едно беше сигурно, момчето някога е било богато, а сега не е. Може би не е миниатюрист, а пехливанин и това, което най-много го впечатли, беше, че познава султана и някои от велможите на Дивана.
/// том “Хайдут
575
V глава “Козбуиар
Тази вечер беше също така тягостна. Яне осъзнаваше, че трябва да поговори с Адюлазиз Левни. който му беше помогнал и заслужаваше да го успокои, но нямаше сили за разговор. Той беше тук, но духът му беше устремен напред към бъдещето. Гази вечер спа лошо.
Рано на другата сутрин взе лодка. При един сарафин развали алтъна на акчета, плати на лодкаря и стигна до двореца, в който се намираше Мирза. Мирза му предаде пищова на Кара Тозю. Яне се наслади на тежестта на старото оръжие. Полипа инкрустациите на дулото и дърворезбата. После прибра оръжието в силяха си. Мирза се беше грижил добре за него. Камата я нямаше. Турчинът се кълнеше, че не я е загубил, а се намира в къщата му оттатък Босфора. Мирза не беше имал време да се прибере до дома си, за да вземе кесиджийската кама на Яне и да му я върне. Яне го заплаши и каза, че ако следващият път, в който се срещнат, не му върне камата, ще го убие. От думите му разбра, че Кара Мустафа вече не е в сарая си в Истанбул. Със себе си водил някакво момиче, за което твърдял, че е черногорка и я наричал Зеница.
- Може ли да е Ирис? - попита Мирза.
- Тя е! - беше сигурен Яне.
- Нещо друго?
- Вчера е побягнал, като подплашен. Взел със себе си гяурката и тръгнали нанякъде. Може би е разбрал, че си по петите му, башпехливан ефенди!
- Къде е тръгнал? Трябва да разбереш!
- Това ще иска злато, за да мога да развържа езиците на прислужниците в сарая му.
- Злато ли? - грозно изрева Яне и като че ли се сети, че пред него стои един от заподозрените в кражбата на съкровището. Мирза също усети какво мисли Яне и побърза да заговори.
- Разбрах, разбрах накъде е тръгнал, башпехливан ефенди.
- Накъде?
- Според слугите му е тръгнал към Мека. Решил да направи хадж.
- Хадж?
Яне беше чувал за хадж, но не знаеше много подробности.
- Какво е хадж?
- В живота си всеки мюсюлманин трябва да посети поне веднъж Мека и да извърши свещено поклонение в свещения за мюсюлманите град. По-достоен за уважение е хаджа по суша, а не по море. Така Кара Мустафа ефенди е решил да предприеме хадж по суша. Сигурно не иска за известно време да е в Истанбул и смята, че така няма да го откриеш.
- Какъв е маршрутът на хаджа?
Токораз Memo
576
Ятаган и Меч
- Маршрутът? Да не сте луд, Янис ефенди? Не можете да го проследите! Там някъде в пустинята ще ви светят маслото и окото им няма да мигне! Размислете! Изчакайте да се върнат от хадж и тогава ще измислим нещо!
Отдавна вече Яне не слушаше Мирза. Той гледаше към тялото на турчина, което от хубавата храна и добрия начин на живот беше наед-ряло и станало много дебело. Въпреки размерите му, Яне се държеше така все едно, че не го забелязва. Тъй като по принцип Мирза беше слабичък, а коремът му беше започнал да расте, той изглеждаше смешно. Но не само шкембето на турчина беше станало дебело. Яне погледна към ръцете му, те също бяха подпухнали, но все още имаха детски вид. Така пръстчетата му изглеждаха къси, а големите златни пръстени му стояха смешно.
- Маршрутът! - твърдо каза той.
- Не знам. Сигурно ще минат през Босфора, Юскюдар, другата част на града, после Картал, Измит, Ангора, Малатия, Газиантеп, Халеб или Аллепо, Дамаск, Йерусалим и оттам към Медина и Мека.
Като слушаше, Яне разбра, че го чака дълъг път. Трябваше да бърза.
- Може да мине и през Диарбекир, не знам - каза Мирза.
Яне се сбогува сухо с турчина. Не искаше да му предлага да го съпроводи, защото той със сигурност щеше да му откаже. Иначе осъзнаваше, че Мирза щеше да му е от голяма полза в чуждите земи. Остана глух за молбите на турчина да не тръгва след Кара Мустафа. Отново му напомни за камата, че иска турчинът да я намери и да му я върне. Качи се в лодката и се върна в къщата на миниатюриста, но Адюлазиз Левни ефенди го нямаше. Яне нямаше време да го чака. Сбогува се с Шакюре. Погледна момичето, на което за известно време беше гледал като на своя бъдеща жена. После погледна Кара. Може би така беше много по-добре и правилно. Те бяха един за друг - Шакюре и Кара. Двамата щяха да направят хубаво семейство и въпреки нежеланието на Адюлазиз Левни, щяха да го радват чрез внуците си.