Ill том “Хайдут
579
VIглава “Йерусалим”
Все по-често сънуваше Диарбекир. Колкото и да беше странно изпитваше някакво смътно радостно чувство, че се връща там. Ако пътят му не минеше през Диарбекир, щеше да е някъде съвсем наблизо около града. Яне забави темпо. Не искаше нещата да се решат в града, в който трябваше да излежава присъдата си и който беше пълен със заптиета, чауши и аскер.
Един ден познатите черни стени на Диарбекир се издигнаха пред очите му. Точно към града се беше насочил Кара Мустафа. Как ли се чувстваше в момента Ирис? Дали Кара Мустафа й беше посегнал? Тези мисли го караха да бърза. Притесняваше се да остане в града, за да не го разпознае някой чауш или пък да срещне някой от своите другари и той без да иска да го издаде. Яне реши да се отбие до имението на Хабил. Искаше да види какво става с тях, как ли са оцелели. Беше сигурен, че Кара Мустафа ще остане за известно време в града, затова беше спокоен. Яне не биваше да остава в града, захцото тук щеше да бъде много опасно за него. Сигурно всички бяха предупредени да внимават. Друг въпрос си задаваше Яне: Защо Кара Мустафа се беше отбил от пътя и се беше отклонил към Диарбекир?
Тъй като идваше от север, Яне влезе в града не през най-голямата порта - Урфа капия, а през Даг капия. Като влезе в града, той страхливо погледна към цитаделата на Ич кале, където беше прекарал две години от живота си. Наблюдаваше цитаделата изпод вежди, за да не привлича вниманието върху себе си. Слезе от коня. Побърза да се смеси с тълпата. Пресече града внимателно. Онова усещане на кесиджия, с което преди толкова години беше пресякъл Станимака, се завърна в него. Всичките му сетива се изостриха до краен предел. Беше нащрек. Без да спира в Диарбекир, Яне излезе от града и яхна Аракс. С бързо темпо тръгна към имението на Хабил. Там, при кюрда, можеше да намери подслон и да организира някакви действия срещу Кара Мустафа.
Като яздеше коня, пътят до имението на Хабил му се стори много по-кратък. Все още не се беше напълно стъмнило, когато силуетът на имението се очерта пред очите му. Отдалеч забеляза нещо странно в имението, но не можеше да разбере какво. Чак когато приближи разбра. Никъде в чифлика не се наблюдаваше движение, нямаше светлини, кучи лай и шум от животни. Какво ли се беше случило? Къде бяха хората? Дали си бяха легнали толкова рано, или пък бяха отишли някъде? Яне не знаеше отговора на нито един от въпросите, затова се приближи предпазливо. Буря също позна мястото, защото започна да маха с опашка, като че ли се завръщаше у дома, но с нищо друго тя не издаде, че усеща някакво присъствие. Не я посрещна и дружен лай от нападащи
Токораз Memo
580
Ятаган и Меч
кангали. Къде ли беше сега огромният черен кангал и дали осъзнаваше, че там далеч, в България, той има потомство - Ураган? Всъщност не се знаеше въобще дали Ураган бе още жив. В последно време Буря сякаш беше забравила за мъката си по раздялата с малката си рожба. Сега тя гордо вееше опашка из запустялото имение на Хабил. Грешка нямаше. Всички сгради бяха запуснати и си личеше, че в тях вече никой не живее. Къде беше отишъл Хабил? Какво се беше случило с него?
Яне скочи от гърба на Аракс. Отиде пред къщата, където живееше Хабил и където беше участвал за пръв път във вечерен намаз. Вратата на каменната къща тъжно висеше на една страна. Влезе вътре. Въпреки че беше тук за последно само преди половин година, личеше си, че разрухата е превзела имението. Чудеше се какво да предприеме. Тогава се сети за посоката, от която бяха дошли Кабил и Нури. Там сигурно се намираше имението на брата на Хабил -Кабил. Яне си спомни онази съдбоносна нощ, когато кесиджията беше нападнал потерята преследвачи и бандата и беше убил Кабил. Може имението на Кабил да е било по-голямо и богато и да се е наложило Хабил да се премести там. Яне потегли в същата онази посока, откъдето бяха дошли Нури и Кабил. Скоро напусна долината, в чийто център беше запустялото имение на Хабил. Изкачи един невисок, широк и полегат хълм и пред очите му се ширна просторна долина. Мракът му пречеше да определи размерите и големината й. Там нейде пред него трябваше да бъде имението на Кабил. Вече съвсем се беше стъмнило. Трябваше да намери имението на кюрда, защото иначе рискуваше да прекара вечерта на открито, тук, сред планината. Той вече усещаше пронизващия студ и това го накара да пришпори Аракс. Скоро забеляза някаква мъждива светлина. Това го зарадва. Пред него имаше нещо и то сигурно беше с покрив, така че поне нямаше да спи под открито небе. Скоро се изправи пред ниска каменна хижа. В тъмното не можеше да я различи добре, но по всичко си личеше, че се състои само от една стая. Тя беше с толкова лош градеж, че отдалеч приличаше на струпана голяма купчина камъни. Това не можеше да е домът на владетеля на тази долина. Хората все пак щяха да го упътят. Като гледаше мизерията, не искаше да затруднява бедните хорица. Ако имението на Кабил беше наблизо, гой щеше да се опита да се добере до него, преди всички да са заспали. Яне скочи от гърба на коня, я Буря цялата настръхна. Похлопа на вратата. Хората отвътре сигурно вече бяха чули чаткането на копитата на Аракс, но никой от тях не излезе да го посрещне. Сигурно се страхуваха. Какво можеше да прави толкова закъснял пътник тук, на края на света?