Яне отново похлопа на дървената врата.
- Кой е? - отвътре се дочу женски глас.
Ill том “Хайдут “
581
VI глава “Йерусалим
Знаеше, че дори да каже кой е, това няма да помогне, затова реши да каже кого търси.
- Търся Хабил ефенди - каза той.
Отвътре се чу приглушен шепот.
- Хабил ли? Кой го търси?
- Аз съм един негов познат.
Шепотът отвътре продължи. Мина доста време преди Яне да чуе как дървеното резе отвътре се отмества. Вратата се отвори. На прага стоеше жена.
- Какво търсиш тук по това време? - попита тя.
Какво ли беше станало с мъжете? Защо имението на Хабил беше запуснато, а тук нямаше мъже?
- Търся подслон за през нощта.
Жената недоверчиво го гледаше. Отвътре го лъхна миризма на мръсно, кисело и застоял въздух. Имаше и още една миризма, която му беше много добре позната, но сега не успя добре да определи каква е.
По всичко си личеше, че жената не смята да го пуска в стаята да пренощува.
- Ти откъде познаваш Хабил? - гласът й звучеше мнително.
Яне се чудеше какво да каже. Най-накрая реши да й разкаже.
- Миналата есен бях тук и участвах в една потеря. Видях как убиха брат му Кабил.
Като казваше това Яне не очакваше някаква реакция, но изведнъж жената се хвана за сърцето и залитна, като за малко щеше да падне на земята. Яне се втурна да я подхване. Едно момче, почти на неговите години, изскочи от стаята и е мутиращия си глас каза:
- Мамо, мамо!
Доколкото Яне успя да види, в стаята цареше мизерия. Двамата поставиха жената на нисък нар от дясната страна на вратата. До него имаше друг нар, върху който лежеше друга жена. Макар да беше подала само главата си над завивката, личеше си, че тя е по-старата от двете. Те бяха или майка и дъщеря, или свекърва и снаха.
Яне веднага позна момчето, това беше Нури.
- Позна ли ме? - попита го той.
- Не - отвърна Нури.
- Миналата есен аз бях при Хабил ефенди, когато баща ти дойде и ни взе да преследваме някакъв беглец.
- Ъхъ, преследвахме Ибрахим.
- Тоя изверг! - каза жената, която лежеше на съседния нар.
Яне я погледна. Тя беше въплъщение на старостта и грозотата. Косата й беше сплетена на плитки, но това не скриваше, че е мръсна и сплъс-
Токораз Memo
582
Ятаган и Меч
тена. Жената миришеше на старост и нечистота. Зъбите й бяха редки, а устните тънки и обърнати навътре, както става при жените, когато им изпадат зъбите. Тя фъфлеше по начина, по който фъфлят щърбавите хора. Кожата й беше набръчкана и прорязана от дълбоки белези, които още повече подчертаваха грозотата й. Те й придаваха зловещ вид.
Чак сега Яне разбра каква беше тази едва доловима миризма, която чувстваше от одеве. Сега, когато погледна жената, се сети. Това беше “миризмата” на смърт. Смъртта витаеше в тази стая. Отначало си помисли, че старицата скоро ще умре, но после се засмя на себе си. “При смъртта никога не се знае - каза на себе си. - Може теб да дебне, а може жената или Пури да са следващите, които тя ще покоси. Когато си имаш работа със смъртта, никога не знаеш” - тази мисъл накара космите на ръцете и гърба му да настръхнат. Ето защо хората се страхуваха от смъртта и изпитваха ужас, когато я почувстват около себе си. Те се страхуват инстинктивно да не би те да са следващите.
Въпреки че беше зле, грозната старица изведнъж се оживи и дълго кълнеше този Ибрахим, който явно беше сторил нещо много лошо на хората в тази къща, но Яне така и не разбра какво е било то.
Тихите викове на старицата помогнаха на жената да се свести. Тя погледна Яне с неразбиращ поглед и чак когато Нури я напръска с вода, като че ли разбра какво става. След това започна да се вайка. Яне разбра, че с жените няма да се разбере, затова реши да говори с момчето. То беше горс-долу на неговата възраст, беше по-ниско, но грубо и набито. Тежкият кърски труд беше оставил отпечатък върху тялото му.