- Гюлфие е майка на баща ми Кабил и на чичо Хабил.
- А това тук твои братя и сестри ли са! - попита Яне, като посочи малките купчинки от натрупани плоски камъни наоколо. Те бяха в много окаяно състояние и дори не приличаха на гробове.
Нури не отговори, а се обърна да си ходи, като отнесе със себе си и светлината. Яне си легна гладен в сламата. Дори Аракс отказа да яде от сеното. Буря се беше свила до паянтовата врата и пазеше входа на сайванта. Въпреки умората, сънят бягаше от очите му. Дали беше от преумора, превъзбуда или от студа, не знаеше. Лежеше с отворени очи, а спомените му го отвеждаха в далечната българска земя. Спомни си Боляровия хан и своите роднини. Колко далеч го беше отвела съдбата му. Пак не беше намерил време да се види с баба си, дядо си, майка си и ба
Ill том “Хайдут “
585
VI глава “Йерусалим
ща си. Сети се за Гюлфие. Дали и неговата баба сега не лежеше и не береше душа там. близо до Станимака? Сега всичко, което беше направил, докато беше в Козбунар, му се струваше незначително. Трябваше да намери време да отиде до родния си хан. Мислите му ставаха все по-мрачни и все повече го превземаше някакво чувство на безнадеждност и вина. Стори му се, че не спа през цялата нощ. Някакво черно рошаво животно беше легнало и се беше свило върху гърдите му и го душеше.
На другата сутрин стана рано. Сам не можеше да определи дали се събуди, или просто реши да стане, но веднага оседла коня и следван от Буря потегли обратно към Диарбекир. Въобще не се обади на домакините си. Тези окаяни хора го отвращаваха. Не искаше да има нищо общо с тях.
Когато се изкачи на върха на хълма, се обърна назад. Не се беше простил с хората, защото те не заслужаваха, но пък в това място имаше нещо, което го правеше близко за него. Яне не знаеше какво е то, но го чувстваше с цялата си душа. Сбогува се с това място, с тази долина, високо в планините на Анадола. Хората тук бяха обречени. Спомни си смешното чувство на Нури, че щом е оцелял е победил. Той беше станал владетел на двете пустинни долини. На Яне му беше ясно, че Гюл-фис скоро ще си отиде от този свят. Нейните синове я бяха изпреварили и си бяха отишли преди нея. Сега беше дошло нейното време. Сигурно Жулиде скоро щеше да я последва. Сами, децата бяха обречени, тъй като нямаше възрастен мъж, който да ги защитава. Айше щеше да бъде продадена или взета от някой мъж, а Али и Нури щяха да си останат за цял живот роби на долините. Те щяха да стават все по-бедни, тъжни и пропаднали, но чувството, че са победили в някаква тяхна измислена борба и че са останали докрай, щеше да ги крепи. И те бяха губещите в цялата тази битка не защото долината щеше да ги победи, а защото битката, в която участваха, беше загубена от самото начало и беше безсмислена. И колкото повече се опитваха да победят в тази борба, толкова повече щяха да затъват в нея. И дори да си доведяха жени и да имаха деца, само щяха да направят и тях заложници на долината и да ги обрекат на същата загубена битка. И колкото повече деца и жени имаха, толкова повече хора щяха да направят губещи. За тях щеше да е по-добре да се преместят в Диарбекир и там да станат най-нисши просяци, но да разкъсат тази прокоба. Те обаче се чувстваха победители. Те се бяха вкопчили в тази борба. Поне Айше можеше да бъде спасена. Яне й го пожела от все сърце, обърна се и тръгна. Скоро мина отново покрай имението на Хабил. Мислено се сбогува и с него и чак след това намери сили да събере мислите си. Започна да мисли за себе си и за собственото си пътешествие и мисия. Той разбра колко силна беше долината, защото сам беше станал неин пленник, пък макар и за малко. Колко
Токораз Memo
586
Ятаган и Меч
ли хора бяха намерили смъртта си в нея? Спомни си малките каменни купчинки. Колко трудно беше да се измъкнеш жив от тук. Сигурно той беше един от малцината успели да сторят това.
Когато видя черните стени на Диарбекир, вече беше весел и усмихнат. Долината на Хабил и Кабил беше по-черна и от черните души на диарбекирци. Яне отседна в един хан и започна да разпитва. Той беше облечен в кюрдски дрехи. Скоро разбра, че Кара Мустафа наистина е в Диарбекир. Отначало малко се учуди на това, че хората знаеха, но скоро разбра каква е причината. Той се беше отбил от пътя, за да дойде и да посети брат си. Да, братът на Кара Мустафа - Кара Исмаил, беше назначен преди повече от две години за управител на Диарбекир и околните вилаети. Хората обсъждаха посещението на по-големия брат, който също беше богат човек и имаше някъде другаде из Империята своя ка-аза или по-голямо владение.
Като научи тази новина, Яне за малко не се задави с кафето, което пиеше в един от хановете на Урфа капия. Сега нещата започнаха да му се изясняват. Може би затова беше изпратен именно в Диарбекир на заточение. Кара Мустафа го беше предал, а брат му беше длъжен да го пази. Ето защо се бяха отнесли с него толкова жестоко и го бяха държали две години в отделна килия. Ето защо за малко не беше полудял.