- Какво направи бе, синко?! - нареждаше баба му, докато го обливаше с топлата вода и го триеше с големия твърд като кокал сапун.
Докато ставаше всичко това, Яне стоеше като зашеметен. Той все още не разбираше какво става и пред очите му бяха богатите софри,
Ill том “Хайдут
61
I глава “Боляровия хан
борбите и танцуващите ханъми, облечени само с воал.
След малко дядо му влезе в стаята и каза:
- Приготвяй се, тръгваме!
Майка му и баба му го облякоха.
- Къде ще го водиш, Коста? - попита баба му, точно когато излизаха. Дядо му само изсумтя. Той беше наметнал раменете и главата на Яне с голям и дебел ямурлук. Като го криеше в себе си, дядо му го изведе през малката врата в портата и двамата тихо излязоха на пътя. От хана се чуваха викове и люти закани на турски.
- Какво стана, дядо? Какво стана?
- Шшт, тихо! По-бързо!
Наляво пътят водеше към Папазлий (днес Поповица) и от там се включваше към пътя, който водеше към Истанбул. Надясно пътят водеше към Станимака. Двамата кривнаха надясно и тръгнаха към Станимака и към очертаващия се силует на Родопа планина. След като изминаха известно разстояние, двамата се качиха на две магарета, които явно дядо му беше извел по-рано. Сигурно не беше имал възможност да изведе кон, без пехливаните да го забележат. Така двамата яхнаха магаретата и в ситен тръс се отправиха към Станимака.
Яне искаше да говори с дядо си, но старецът беше намръщен. Мина доста време преди да успее да попита:
- Дядо, какво стана? Защо бягаме?
- Бягаме, защото удари такова еленси в главата на Кая, че го приспа. Когато се свести, сигурно ще иска да се разправи с теб, той или неговите гавази. Затова дай да бързаме! - след като каза това, той пришпори магарето.
Чак сега Яне започна да проумява, че не само, че никога няма да види Истанбул, танцуващите момичета, борбите и славата, но току що се беше разминал със смъртта. Сега той се стегна и се забърза. Това изясняване му беше необходимо, за да прекъсне мечтите му и да се върне към реалността. Скоро отминаха разклона към Катърли и продължиха напред. Станимака беше съвсем близо. Какво щяха да правят? Къде щяха да се подслонят? За Станимака ли бяха тръгнали? Яне не знаеше. Дядо му нищо не му казваше. Движиха се бавно, небето чернееше, по него нямаше нито една звезда. Луната също беше скрита зад мрачните облаци. Все пак колкото повече приближаваха до Станимака, толкова по-ясно се очертаваше още по-тъмният силует на планината. Освен мрак планината излъчваше и хлад. Някакъв мразовит повей или по-скоро усещане за нещо огромно и хладно. И колкото повече се приближаваха до мрачния силует на извисяващия се вляво рид, толкова по-ясно усещаше този хлад. Пътуването в пълен мрак доста забавяше двамата пътници, но
Токораз Memo
62
Ятаган и Меч
те не можеха да запалят факла, без да се издадат и така вървяха почти опипом. Изведнъж зад гърба си чуха конски тропот. Няколко ездачи идеха зад гърба им от посоката на Боляровия хан. Дядо му кривна бързо с магарето настрани. Той явно се опита да се измести от пътя и да остане незабелязан в мрака. Яне също побутна своето магаре, за да завие по най-бързия начин, но инатото животно, вместо да се забърза, изрева и се закова на място. Яне напрегна сили да измести животното, но вече беше твърде късно. Преследвачите им имаха факли и ги осветиха.
- Дондурман сага! Дондурман сага*!
- Тук са! Тук са! - нападателите говореха на турски. - Комън силах ла-ри! (Комън силах лари! - тур. Сложете оръжието! Предайте се!)
- Ону тутмни тутмин**!
Това бяха виковете, които достигаха до Яне. Той скочи от гърба на магарето. Проклетото животно не помръдваше. От гърба му беше невъзможно да избяга или да води битка. След това бързо се затича към мрака в посоката, в която беше изчезнал дядо му. Нападателите обаче яздеха хубави коне и веднага ги последваха. Само за миг те се изравниха с бягащото момче. В този момент от мрака излезе фигурата на дядо му, който му мушна в ръката някаква дръжка и извика:
- Дръж! Пази се!
Яне погледна в мрака, за да види какво дядо му Коста му беше подал, но не видя, а по-скоро усети в ръката си ханджара. За втори път в живота си държеше истинско бойно оръжие. Стисна с дясната си ръка дървената дръжка. В този момент почувства прилив на сили. Изведнъж се почувства голям и силен. Той вече беше истински воин, щом му даваха в ръката истинско оръжие. С дясната ръка опипа острието, то беше наточено безукорно. Това беше истински ханджар, а пред него беше първата му истинска битка. Огледа се. Турците, все още по конете, продължаваха да дават късите си, подобни на лай, команди. Не виждаше дядо си. Яне разбра, че не може да избяга. Преследвачите им ги бяха обградили. Трябваше да се бие! Трябваше да използва изненадата! Той стисна дръжката на тежкото оръжие, издебна един от конниците, кога-то му беше в гръб, скочи и го перна с острието по гърба. Турчинът силно извика и падна тежко на земята. Сигурно се удари лошо, защото конете на пехливаните бяха силни и високи животни. Яне нямаше време да види какво стана с човека. Той клекна бързо и се провря под ятаганите на други двама конници, които в стремежа да го посекат си попречиха. Отнякъде се чу друг сподавен стон. В бързината младото момче не успя да определи дали викът беше издаден от дядо му, или той беше