Следващите дни Яне се настани в един кервансарай. От тук той провеждаше своето разследване. Когато научи, че конакът на Кара Исмаил е извън града, българинът се успокои. Така нямаше опасност, както си обикаля из града, да се срещне с братята. Не бързаше, защото разполагаше с време. Кара Мустафа нямаше за къде да бърза и сигурно щеше да остане поне няколко дни на гости при брат си. Беше неразумно да се опитва да се приближава до похитителя тук, където той щеше да бъде охраняван много добре от пазвантите на брат си. Рискът за него, тук да планира нападение, беше много голям, затова Яне се отказа. След като вече се намираше тук, той реши да насочи усилията си към това да издири човека, който толкова го беше подкрепял и радвал преди време. Скоро откри, че повечего затворници не стоят през цялото време в затвора, а всеки ден ги извеждат да работят. Местните бейове се облагодетелстваха от труда им. Те ги използваха като роби и ги експлоатираха жестоко.
Един ден Яне разбра къде ги водят да работят. Всъщност това въобще нс беше трудно, просто рано сутринта стана и отиде до една от портите на Ич кале, при Йени пазар. Остана да чака пазачите, скрит в тълпата на пазара, но никой не излезе. На другата сутрин отиде на другия главен изход, който беше към Даг капия и се казваше Сарай капия. Тук видя тъжната върволица, която излезе от цитаделата. Яне беше скрит в една от малките странични улички, защото не искаше някой от хората, с
Ill том “Хайдут
587
VI глава “Йерусалим
които някога беше пътувал, да го разпознае и издаде, пък било то и неволно. Взираше се и му беше удобно, защото неговата уличка беше тъмна, а затворниците минаваха по светлата и по-просторна улица. Стори му се, че го видя - дядо Личо. Яне едва се сдържа да не извика. Добре че се спря навреме, иначе това щеше да бъде пагубно за него. Вместо това проследи кервана от затворници, които бяха надзиравани от чауши. Пазачите внимаваха затворниците да не избягат, бяха насочили вниманието си изцяло върху тях и нищо случващо се наоколо не ги интересуваше. Така Яне успя да се приближи и необезпокояван да ги наблюдава. След като излязоха от Ич кале, те бяха разделени на няколко групи. Групата, в която се намираше и дядо Личо, пое през Урфа капия и напусна града. Сред затворниците Яне мярна няколко познати лица и сърцето му трепна. Сега той можеше да бъде на тяхно място или още по-лошо, още можеше да е затворен в онази килия, която се беше превърнала в негов втори дом. Докато продължаваше да язди след групата на дядо Личо, си спомни килията, в която беше прекарал две години. Тя се беше запечатала в паметта му педя по педя. Беше станала част от него. Тя се беше превърнала в нещо като негово второ тяло. Изпита някакво странно желание отново да влезе вътре, пак да може да прекара ръка по стените й. Изпита усещането, че само вътре в нея може да бъде в истински покой и да бъде защитен и сигурен, че там е бил по-истински, отколкото тук навън. Дали някой друг затворник в момента не я обитава? Изпита ревност към това, че в неговата килия може да е затворен някой друг.
Сепна се. Работниците бяха започнали да работят. И докато другите групи се бяха пръснали из града, да помагат в частната работа на бейо-ве, а може би и на съвсем обикновени хора, тази група, която беше най-многобройна, се отправи към един участък от крепостната стена. Това беше най-нагънатата част на крепостта, която се намираше между Западната порта - Урфа капия и Южната порта - Мардин капия. Това беше противоположната на Ич кале част на града. Яне почти машинално беше проследил групата работници. Тъй като беше облечен като кюрд и яздеше скъп и хубав кон. Той дори не беше предизвикал вниманието на стражите. Те сигурно си мислеха, че е някакъв богат кюрд, който си набелязва затворници, които да му работят. Така че Аракс му вършеше много добра работа, служейки му и за прикритие.
Конят му беше помогнал и при пренощуването. Ханджията, като беше видял скъпия кон, дори не заговори с него за пари, а веднага угоднически му предложи най-добрата стая. Явно го беше помислил за бей. Сега Яне спеше и се хранеше в кервансарая, без да даде и едно акче. Разбира се, той знаеше, че един ден това ще свърши и тогава ще му се наложи да бяга, но засега това го устройваше. Все пак се чувстваше гузен. Въпреки
Токораз Memo
588
Ятаган и Меч