Кафето в Диарбекир не беше нито цветно, нито зелено. То беше гъсто и черно, напълно черно. В него нямаше дори най-малки нюанси на кафявото. То беше черно, както околните скали, земята, града и черните талази на реката. Черно, гъсто и силно, такова беше кафето, което сега Яне пиеше и не можеше, докато го пиеше, да мисли за нищо друго.
Чак когато преглътна и последната капка и насладата го превзе, той успя да насочи мислите си към нещо друго. Сега обаче нещата му се
Токораз Memo
590
Ятаган и Меч
сториха прекадено лесни. Сигурно кафето беше виновно за това. Яне се замисли върху плана за бягството. Ами ако нс можеше да раздели Герджика от дядо Личо? Той много добре си спомни колко трудно беше да се разкъсат прангите. Може би трябваше да мисли за това как да отвлече отначало двамата. Ами ако Герджика се “опънеше” и се опиташе да му попречи? Силен човек беше той. Целият ден остана в стаята си и мислеше за това какво да прави. На вълни го обземаше ту песимизъм, ту оптимизъм. Планът му се струваше ту лек и лесен за осъществяване, ту в съзнанието му се прокрадваха съмнения. Така и прекара вечерта, в нещо като полудрямка. Сигурно понякога се унасяше и заспиваше по-дълбоко, защото се стряскаше с мисълта, че вече ги е отвлякъл и се намира на друго място, извън града.
Сутринта стана, натъкми се, стегна добре всичките си дрехи. Нави no-стегнато колана. Стегна отгоре и силяха. В него втъкна меча и пищова на Кара Тозю, а ортомата нахлузи на лявата си китка и я вкара в ръкава си. Провери китабите на Велко. Беше готов. Стана и тихомълком се сбогува с хана. Щеше да си тръгне без да плати. Беше му гузно, затова не погледна ханджията, за да не види онзи какво има в очите му. Аракс беше отпочинал и готов за езда. Буря също махаше с опашка наоколо. Тя като че ли предчувстваше, че си тръгват от тук и беше радостна. Ханджията сигурно би го разпитал, какво смята да прави, но заради Буря се въздържаше да се приближи до него.
Яне оседла и яхна Аракс, след което се отправи към Еди Кардаш. Затворниците още не бяха дошли. Той огледа мястото, където те работеха. Огледа и мястото, където ходеха по нужда. Въпреки че беше мислил цял ден, все още нямаше никакъв план. Ако се опиташе да отвлече дядо Личо сега, сутринта, щеше да има цял ден за бягство, но пък и гурците щяха да го преследват по светло. Освен това сега пазачите щяха да са отпочинали и по-внимателни. Иначе, докато още беше сутрин и всички не са се разсънили добре, щеше да е лесно да ги изненада.
Скоро затворниците дойдоха. Яне скри коня и заповяда на Буря да стои до него и да го пази. Не върза Аракс, а го спъна, така че да може да си пасе свободно. Въпреки това не го разседла. Сам той отиде да наблюдава затворниците.
Дядо Личо беше тук. Позна го по втъкнатата в пояса гайда. За съжаление Герджика отново беше в една двойка с него. Той дълго сгоя прикрит, после се умори и легна, като се скри във високата трева и продължи да наблюдава. Работниците продължаваха да правят това, което правеха и предния ден. По някое време Яне огладня. Събра всичките си акчета, отиде до чаршията и купи хляб и други неща за ядене. Сети се, че това, което можеше да се яде с хляб, дядо му наричаше катък. Така той купи
Ill том “Хайдут
591
VIглава “Йерусалим”
повече катък и изхарчи и последното си акче. Напълни меховете с вода. Трябваше да има вода за себе си, за дядо Личо, за коня, Буря и Гсрджика, поне докато разкъсат прангите. Докато правеше всичко това. непрекъснато мислеше за бягството. Вече беше решил да нападне затворниците миг преди те да тръгнат да се прибират. Тогава пазачите щяха да са най-уморени. Освен това щяха да излязат и да бягат към Мардин. През деня този път беше доста оживен и имаше опасност някой да го спре или да попадне на пост. Вечерта и по мръкнало щеше да има много по-добри шансове да се скрие и да избяга. Решението беше взето.
Цял ден се излежава в тревата. Чакането беше много мъчително. Непрекъснато го обземаха вълни на съмнение, а и напрежението от предстоящото нарастваше. По някое време започна да мисли какво ще стане, ако ханджията се досети, че е избягал и предупреди властите. Дали няма да започнат да го търсят и да го заловят още преди да е предприел каквото и да е? Най-накрая слънцето намали своя блясък. Яне се приготви. Ставаше все по-внимателен. Ето, най-накрая, дядо Личо и Герджика тръгнаха към едни храсти, явно да си вършат работата. Яне беше забелязал, че старият човек твърде често ходеше по нужда. Когато за пореден път двамата тръгнаха към храстите, пазачите само ги изгледаха. Беше минал един тежък ден и те вече мислеха как ще се приберат и ще си починат. Яне изчака двамата да свършат работата си. През това време се прокрадваше през ниските дръвчета, по скоро клонести храсти. Когато двамата тръгнаха да се прибират, той се показа пред очите им. Тс се стреснаха. Едва ли го бяха познали, по скоро ги беше изненадал.