- Свободен си, дядо Личо, хайде, качвай се на гърба на коня!
Старецът обаче все още беше зашеметен и се въртеше наоколо. Герджика обаче се беше съвзел.
- Какво стана? - питаше той и размачкваше главата си, която явно го болеше.
- Нищо! Свободен си! - сухо каза Яне.
- Ти ли си, Яне? - попита Герджика, като че ли не го виждаше.
- Да, аз съм!
- Защо ни освободи?
- Исках да освободя дядо Личо. Той няма да преживее дълго тук.
- Да, прав си.
Герджика му се стори много променен. Той не само беше отслабнал, а като че ли беше станал по-смирен.
- Какво ще правим? - попита Герджика.
- Нищо. Ние продължаваме, а ти си върви по пътя.
- Не ме изоставяйте тук! - почти проплака бившият бандит. - Не можете да ме захвърлите тук!
- Ако искаш се върни в Диарбекир, ще кажеш, че съм те отвлякъл! Те нищо няма да ти направят.
- Не искам да се връщам там!
- Не ме интересува! - отвърна Яне. - Оправяй се сам! - като каза това, Яне скочи върху гърба на коня. Той подаде ръка и почти насила издърпа стареца при себе си. Подкара коня и извика Буря, която от одеве заголваше зъби срещу Герджика. Не можеше да мисли и за Герджика. Той много добре си спомняше какви разправии беше имал с него. За негово учудване сега, когато тръгна по пътя, Герджика го последва. Яне не можеше да го чака, това щеше да го забави, затова пришпори Аракс. Здравият силен кон се почувства облекчен и тръгна по-бързо.
- Чакайте! Чакайте! Не ме оставяйте тук сам! - развика се след тях Герджика.
Токораз Memo
594
Ятаган и Меч
Яне не го чуваше. Той продължи да пришпорва Аракс. Герджика вече тичаше зад тях. Яздиха така дълго време.
- Изчакай го! Не го оставяй тук! - прошепна дядо Личо. - Той не е лош човек!
Яне не можеше да повярва, че старецът казва това. Той много добре знаеше, че бившия т бандит го е мъчил, докато двамата са били закачени един за друг.
Яздиха през целия ден. Скоро отминаха заснежения още връх Мара-дин. Пътят им, вместо да стане по-лек, стана още по-труден и стръмен. По някое време пътят се спусна надолу, но той беше толкова набразден от пороите, че им беше много трудно да яздят бързо. На Яне му се налагаше непрекъснато да слиза от гърба на великолепното животно. Ко-гаго пътят стана по-добър, Яне намали скоростта и изчакваше тичащия след тях мъж. Скоро щеше да се зазори и Яне си помисли, че при първа възможност Герджика ще го предаде. Той го изчака и му каза:
- Ако се опиташ да ме предадеш…- след това пипна дръжката на пищова табанджия.
Скоро започнаха да срещат кервани, тръгнали от Мардин и пътуващи към Диарбекир. Яне бързаше. Знаеше, че докато не преминат през Мардин, не са в безопасност. Минаха през града без да спират и да се оглеждат. Яне очакваше предателство от страна на Герджика, затова накара Буря да се движи до него. Ако той се опиташе да извика или да го предаде, щеше да накара Буря да го нападне. След като излязоха от града, седнаха да похапнат. Все още имаха храна. Бяха налели и вода от една градска чешма. След това се проточи дълъг път. Движеха се на запад. Трябваше да стигнат до морето. По пътя минаваха покрай малки стражеви крепости.
Чак на втория ден Яне проумя, че е успял. Беше успял да отвлече дядо Личо от плен и да го спаси. Чак сега и старецът като че ли осъзна какво се беше случило. Една сутрин, след като стана, Яне видя стареца седнал върху един голям камък. Погледът му беше насочен към пустинята. Яне се приближи, а после се дръпна назад, защото не искаше да му пречи. Дядо Личо не мислеше, а плачеше. Старецът не беше издържал. Сигурно си спомняше какво е преживял в Диарбекир.
Бяха стигнали до ръба на пустинята. Все по-често Яне допускаше Герджика до тях, но все така се отнасяше с недоверие към него и го държеше под око. Той споделяше храната и водата с него. Герджика, от своя страна, се отнасяше с уважение и като че ли с благодарност към Яне, задето го беше освободил.
Единственият начин да продължат, без да бъдат проследени, беше да навлязат в пустинята. Турците не обичаха пустинята и едва ли щяха да ги проследят в нея. Българинът се беше научил да различава турците от
III том “Хайдут”
595
VIглава “Йерусалим”
арабите. Арабите идваха от пустинята. Те живееха и обичаха пустошта. Сега пред тях се беше ширнала пустинята, но това не беше пясъчна пустиня, а скалиста пустош, която контрастираше с черните планини зад гърба им. Тя не беше жълта, а сиво-пепелява. Тук-там в нея се виждаха малки туфи трева, която беше твърда, остра и жилава. Тази трева беше любима за камилите, но конете отказваха да я пасат. Освен тревата на места се виждаха и сухи кафяви степни храсти. Това трябваше да е техният път. Турците щяха да ги търсят покрай брега, а не в пустинята. Освен това се знаеше, че свободолюбивите араби не харесват турците, които, макар и формално, държаха властта над тях. Така че те тръгнаха навътре в пустинята. Щяха да вървят направо, а когато стигнеха керван или някое племе, щяха да питат за пътя.