Яне беше притеснен за здравето на стареца. Сега, когато навлязоха в безбрежната пустош, тя на пръв поглед беше равна и в нея беше трудно да се скриеш, но всъщност едва ли имаше по-добро място за криене от тук. Още на втората нощ тримата усетиха това, когато наоколо стана толкова спокойно и тихо, а единствените им спътници бяха някакви невидими животни, които чуваха единствено след като легнеха.
Чак сега дядо Личо се върна към живота и осъзна, че кошмарът наречен Диарбекир е вече зад гърба му. На лицето му се появи усмивка и започна да говори. Дори една вечер, когато все още не бяха легнали, старецът извади гайдата, бавно я наду, като оглеждаше двамата си спътници. Яне реши, че свирнята няма да им се отрази лошо. Вече бяха навлезли толкова навътре, че едва ли някой би ги последвал и открил, така че едва ли свиренето би ги издало.
Дядо Личо наду гайдата и засвири, а Яне запя. Над равната пустош се разля българска песен. Тази песен беше създадена и звучала в други земи и се беше носила над пропастите и урвите от един родопски баир до друг. Яне беше сигурен, че за пръв път в пустинята се носи българска песен и протяжната свирня на гайда. Той не знаеше от кой народ е Герджика, но със сигурност не беше българин. Може би беше турчин. Всъщност това нямаше значение. Сега тук, в сърцето на пустинята, толкова далеч от света, като че ли нямаше значение кой откъде идва. Тук всички ставаха деца на пустинята и пустошта ги прегръщаше, не, поточно ги поглъщаше. Герджика отначало като че ли се стресна, но после се заслуша в мелодията и песента. Той не разбираше за какво се говори в нея, но си личеше, че е за нещо тъжно. Сигурно в песента се окайваше тъжната робска съдба на народа, от който произхождаха двамата му спътници.
Тази нощ беше магическа. След като песента заглъхна, а писъкът на гайдата продължи да се носи над камениста пустиня, Яне затвори очи и
Токораз Memo
596
Ятаган и Меч
мислите му го отнесоха далеч към България, а там го чакаше обърканост и неяснота. Трябваше да се върне и да постави нещата си в ред. Да разбере какво става с Кара Тозю и къде е отишло съкровището от Велковата дупка. Трябваше да реши въпроса с Кара Мустафа и да разбере как е посеченият през лицето Сотир. Спомни си какво се беше случило на другаря му и грозния белег, който беше зейнал на лицето му. Дали Сотир въобще бе жив? Тези мисли минаваха през главата на Яне. Той искаше час по-скоро да се върне в Козбунар и Бачкьой, но не трябваше да се отказва да спаси Ирис. Сега обаче, с бягството и освобождаването на дядо Личо и Герджика, той се беше превърнал от преследвач в преследван.
Тази нощ Яне спа лошо, но сънува България. На сутринта направи проверка на храната и водата. Тя щеше да стигне за ден-два. Вее още бяха близо до края на пустинята и не беше невъзможно да бъдат проследени от потерята. Трябваше да навлязат по-навътре, макар това да беше твърде рисковано. Аракс отказваше да яде сухата жилава пустинна трева, която растеше на туфи тук-там между камъните.
Три дни предпазливо навлизаха в пустинята. Скоро Яне стана по-смел, защото разбра, че така или иначе водата и храната нямаше да им стигнат да се върнат обратно. Така те продължиха вече много по-смело и решително напред. Както каза Герджика: “Милостта на Аллах щеше да ги спаси.”
От потерята нямаше и следа. Яне все повече съжаляваше, че беше навлязъл в пустинята. Сега, когато се намираше в огнената паст на това чудовище, опасността от потерята му се струваше толкова далечна и незначителна.
Единствените спътници на бегълците бяха някакви невидими животни или може би духове. Яне не ги виждаше, но усещаше присъствието им наоколо. Понякога вечер ги чуваше. Буря също ги усещаше и непрекъснато лаеше към мрака, като се зъбеше към нещо скрито от погледите на бегълците. За да спят спокойно, на Яне му се налагаше да й се кара. Буря се подчиняваше, но само привидно, защото макар да лежеше, тя беше все така нащрек.
Докато яздеха през пустинята, пейзажът наоколо беше все един и същ. Не знаеха нито къде се намират, нито в територията на кое племе са.