Тази вечер беше най-обикновена. За пореден път дядо Личо беше казал, че иска колкото се може по-бързо да свалят железните стиски, които все още бяха около китките и глезените му. Яне разбираше, че и двамата не се чувстват свободни с железните халки и че това им напомня за заточеничеството, но сега нямаха възможност да мислят за това. След като се откопчиха от потерята щяха да отидат до някой оазис или град и да накарат местния ковач да освободи китките и глезените им. Сигурно едва тогава те щяха да се почувстват истински свободни.
Ill том “Хайдут
597
VI глава “Йерусалим”
Притеснението на Яне растеше. Имаха храна и вода само за още един ден. Какво щяха да правят след това, не знаеше. Сега нс му сс мислеше за това. Буря все още ръмжеше и Яне й се скара, без дори да погледне към нея. После заспа.
Събудиха го нечии викове. Отначало не успя да разбере какво става. Докато се събуди, чу шум, викове и изстрели. Трябваше му време да осъзнае къде се намира. Иначе веднага разбра, че това е нападение срещу тях, но кои бяха нападателите, откъде идваха и какво да направи бяха все въпроси, за отговорите на които му трябваше време. Яне скочи и посегна към силяха си. Видя бясно лаещата Буря, която като куршум се “изстреля” и потъна в мрака. Взе в ръка пищова. Почувства неговата тежест и това го успокои. Трябваше да се движи, защото нападателите, макар още да не ги виждаше, стреляха по тях. Яне тичаше наляво-на- дясно, без сам да знае накъде. Трябваше да се отдалечи от огъня и да се скрие в мрака. Това беше трудно, защото вече беше започнало да се развиделява. Все пак той продължи да тича. Отдавна беше напуснал мястото, където бяха преспали. Все още нс виждаше, нито срещна някого от нападателите. Какво ли беше станало с дядо Личо и Герджика? Дали все още бяха живи? Дали беше жива Буря?
Умори се и забави ход. Нямаше време дори да се обърне назад. Нямаше съмнение, че потерята ги беше застигнала. Как ги бяха открили в пустинята? Спомни си как, с навлизането в пустошта опасността от потерята беше започнала да му се струва все по-мнима и незначителна. Сега съжали за това. Вече не тичаше, а по скоро се влачеше срещу мрака, а зад гърба му слънцето вече се беше показало над хоризонта. Нямаше време да се обърне, но вече виждаше сянката си пред себе си. Кога-то реши, че е избягал, се обърна. Беше избягал от смъртта и нападението, но беше сам в пустинята, без кон, вода и храна. Превзе го страхът. Отначало гледаше огромния меден диск на слънцето, който бавно се издигаше над равната линия на пустинята. Цялата пустиня беше оцветена в пурпурен цвят и като че ли светеше. Може би поради тази причина българинът не можеше да види нищо. Изведнъж ги видя. Бяха двама конници и препускаха право срещу него, а зад тях се вееха бурнусите им. “Араби!” - помисли си Яне. Изчака ги да се приближат. Искаше да види дали го нападат и какво искат от него.
Те се приближаваха и не намаляха хода си. Разбра, че го нападат. Видя кривите арабски саби, които въртяха над главите си. Нямаше грешка, арабите го атакуваха. Изчака още малко. Беше вдигнал пищова и се беше прицелил в единия от ездачите. Не биваше да пропуска, защото това щеше да му струва живота. Но ездачът непрекъснато сс движеше и на Яне му беше трудно да се прицели точно. Пречеше му и слънцето,
Токораз Memo
598
Ятаган и Меч
което го заслепяваше, а и бурнусът, който се развяваше и правеше тялото на арабина безформено и неуловимо за погледа му. Затова трябваше да изчака още малко, още малко и още малко. Виждаше дългите арабски пушки, които се клатеха зад гърбовете на препускащите срещу него мъже. Добре че атакуваха, защото при такава скорост те нямаше как да стрелят с тях, иначе сигурно биха имали предимство.
Дръпна спусъка на пищова, подарен му от Кара Тозю. От цевта му изригна дим, който скри тичащия срещу него арабин. В последния момент видя, че конникът скочи срещу него. След миг дойде ударът. Яне беше готов за него, но все пак той го събори. Отначало не разбра какво става. Арабинът се беше докопал до него, сигурно го беше посякъл със сабята. Трябваше да се бие, а имаше и още един конник. Опита се, по най-бързия начин, да се изправи на крака, но арабинът го беше затиснал под себе си. Чак сега разбра, че от страна на нападателя му нямаше никаква съпротива. Избута го и видя, че бялата дреха на арабина е пропита от алена кръв. Беше успял да го простреля в гърдите, но кръглият оловен куршум го беше пробил, беше преминал през него и не беше успял да го спре. Затова от инерцията, която той имаше, го беше повалил. Яне не знаеше дали куршумът беше успял да го убие, тъй като след това той се беше нанизал на тънкото право острие на меча.