Това продължи през целия ден. Струваше му се, че е в сандъка от цяла вечност. След това настъпи нощта. Яне го усети по това, че мъчителната жега намаля. Сандъкът беше свален и отново поставен на земята. Този път обаче той беше поставен много по-близо до огъня. Яне искаше
Токораз Memo
602
Ятаган и Меч
да отвори капака и да излезе. Изпитваше непреодолимо желание да стане, да се изправи и да се разходи. Цялото тяло го болеше. Искаше да се съблече или поне да се размърда, но не можеше. През процепа виждаше въоръжен човек с арабска дреха, който беше на пост и стоеше точно до сандъка. Яне с нетърпение следеше всяка негова стъпка. Скоро към него се присъедини втори човек. За ужас на Яне това продължи през цялата нощ. На сутринта сандъкът отново беше вдигнат и качен на гърба на камила и клатенето отново започна. Яне се чувстваше много зле. Позата, в която беше застанал, беше болезнена за него. Искаше да излезе. Искаше да се движи. Искаше да прави нещо. Дори когато беше в зандана, не се беше чувствал толкова зле. Усилието да стои неподвижен изискваше цялото му внимание и търпение. Всички воински качества, които беше изградил досега, не му стигаха за това тежко изпитание. Досега не беше мислил, че да стои неподвижен може да е толкова трудно и мъчително. По някое време усети, че отново го поставят на земята. Почти усещаше дъха и миризмата на хората, които се напрягаха, докато сваляха сандъка. Яне се притесняваше дали няма да усетят, че тежестта е много по-голяма и да заподозрат нещо. Случваше се нещо странно. Навън всс още беше светло, а арабите вече разтоварваха. Какво ставаше? Какво се беше случило? Яне гледаше през процепа. Опитваше се да се ориентира. Искаше да разбере какво се случва. Дали не бяха стигнали до крайната цел? Искаше да види нещо, но не успяваше. Все пак той явно натежа на арабите, които, дори да не усещаха нещо нередно в тежестта, го хвърлиха на земята. Може би го пуснаха от високо. Яне не знаеше, но едва се стърпя да не извика. Ако се окажеше, че са стигнали до лагера на арабите, Яне се беше оказал в затруднено положение. Трябваше да излезе от сандъка по-рано, сега вече беше късно. Дано не беше закъснял? Ако беше така, трябваше при първа възможност да действа. Яне лежеше и беше нащрек. Слънцето явно огряваше сандъка, защото вътре беше станало светло и можеше да вижда краката си. В този момент го видя. Изтръпна още повече. Той сигурно се беше вмъкнал през някаква цепнатина или пък през цялото време е бил вътре. Отначало го видя като черна сянка, видя извитото нагоре жило. Това беше огромен черен пустинен скорпион. Яне не помръдваше. Ако досега все пак си беше позволявал поне малко да раздвижва някоя част от тялото си, сега въобще не трябваше да мърда. Ужасът го обземаше на талази. Той ту го заливаше и го караше да се задушава, ту за малко го пускаше и Яне като че ли забравяше, че е с отровната смъртоносна твар в един сандък. Какъв сандък? Това може би беше неговият ковчег и той сам доброволно се беше напъхал в него. Нима така щеше да умре? По един толкова нелеп и безславен начин ли щеше да свърши живота му тук, толкова далеч от родината?
Ill том “Хайдут
603
VI глава “Йерусалим
Сега трябваше да действа, но скорпионът му пречеше дори да погледне през процепа. Какво да прави? Остана дълго време така вцепенен. Стори му се цяла вечност. Скорпионът беше застинал неподвижно и като че ли го дебнеше. Жилото му все така беше вдигнато и сочеше към него. На няколко пъти му се стори, че той рязко се преместваше към него, а после отстъпваше. Яне беше чувал, че само едно ужилвано на гадинката може да убие дори кон и че се умира в най-големи мъки.
Беше жив, все още беше жив. Може би това беше най-важното. Неудобството му беше толкова голямо, че страхът му намаляваше и скорпионът вече не го плашеше толкова. Какво толкова можеше да му се случи? Най-много да умре. Какво толкова? Дали смъртта беше по-болезне- на от това цяла вечност да останеш неподвижен в сандък, зазидан жив? Отпускаше се, но скоро се осъзнаваше и отново се мобилизираше. Трябваше да се справи с тази критична ситуация. Той, Яне войвода, кесиджия и башпехливанин, непобеждаван досега борец, нямаше да допусне да го победи и убие някаква гадинка, някаква безмозъчна твар. Ядоса се много, при което силите и яснотата на съзнанието му се върнаха. Реши да действа. Навън все още може би беше ден. Това нямаше значение. Трябваше да действа, иначе скоро щеше да бъде мъртъв. Бавно посегна и хвана черното твърдо тяло на гадинката. Отначало скорпионът се завъртя и като че ли се опита да избяга или да се предпази. Яне го хвана е ръка и го стисна с всичката сила, на която беше способен. И в този момент усети ужилването. То не беше много силно. Яне продължи да стиска, докато съвсем не смачка животинката. Усети твърдата й обвивка и това, което беше вътре в нея и беше станало на пихтия. Яне се размърда. Сега, когато скорпионът беше смачкан, започна да мисли за това, че току що беше ухапан от животинката. Дали щеше да умре? Опитваше се да разбере дали болката, или парализата не се движи из тялото му. Нищо не усещаше. Открехна капака на сандъка. Видя краката на някакъв човек, който се намираше близо до сандъка. Явно около товара все още имаше пазачи, а може би и хора, които се занимаваха с разтоварване и подреждане. Яне скоро щеше да бъде открит. Хората щяха да стигнат и до неговия сандък. Не можеше да избяга или да излезе. Какво да прави?