*дондурман сага - тур. полу надясно
**Ону тутмни тутмин! - тур. Хванете го!
Ill том “Хайдут “
63
/ глава “Боляровия хан “
положил някой турчин на земята. Яне бягаше през глава. Тичаше приведен, за да избегне обсега на въртящите се ятагани. Около себе си виждаше само сенки. Нямаше време да определи коя на кого е, не виждаше дали е човек, или животно. Някакъв инстинкт го караше да се движи все по-бързо и по-бързо. Само тази мисъл беше останала в главата му. Той знаеше, че ако само за миг спре или намали скоростта на тичането си ще бъде мъртъв. Така обаче вместо да избяга от пътя, той се беше затичал именно към кръстовището, защого скоро почувства твърдата земя под краката си.
Това беше голямо кръстовище. Тук се събираха три пътя. Единият беше този, по който те бяха дошли. Той минаваше покрай селата Катърли (днес Боянци), през Боляровия хан, Ходжиново (днес Богданица) и стигаше до Папазлий (днес Поповица). Другият път идваше почти от същата посока, но той минаваше през селата Козаново, Арапово (днес Златовръх), Прангите (днес Патриарх Евтимово) и Козбунар (днес Дълбок Извор) и отново се включваше в Цариградския път. Третият път водеше към Станимака. Яне искаше да разбере на кой път беше стъпил.
Само за миг вдигна глава, за да разбере какво става и накъде тича, и видя чудна картина. От пътя пред него “изплува” конник. Той яздеше огромен кон. В първия момент Яне помисли, че е човек от неговите преследвачи и потрепери, защото това означаваше, че след миг смъртта ще го споходи. Изправи се още повече. Ако това беше пехливанин, той беше загубен. Но човекът върху гьрба на коня, макар и само силует, не приличаше на пехливан. Той беше нисък, дребен и прегърбен. Беше толкова гърбав, че в мрака на Яне му беше трудно да определи кое е гърбицата и кое главата на мъжа. Изведнъж се случи нещо странно. Мъжът идваше от пътя към Боляровия хан и все пак беше на фона на по-светлото небе. Така Яне видя странната метаморфоза, която яздещият претърпя. Той като че ли се разлисти, като младо зелено листо. Както беше гърбав, изведнъж мъжът започна да се изправя и пораства. Той растеше все повече и повече. Ставаше по-голям и по-голям, като че ли досега е бил наведен. Мъжът се променяше и променяше. Той приличаше на пеперуда, на която й порастват криле и от какавида се трансформира в друго същество. Яне беше слушал приказки за това как хора се превръщат във върколаци и се вцепени. Нима ставаше свидетел на нещо подобно! Досега беше смятал, че това са само приказки. Толкова голям беше ужасът, който го обзе, че не можеше да помръдне. Скоро силуетът се оформи като на съвсем нормален човек, но с огромно гяло. Той беше голям като Голиат, като някой архангел същи. Мъжът беше по-едър от пехливаните. Дали не беше самият Кая? Яне се сви. Зад гьрба му пехливаните бяха застинали. Те също бяха видели чудната картина,
Токораз Memo
64
Ятаган и Меч
която се беше разкрила пред очите му. Всички бяха сигурни, че това беше някакво митично същество и че присъстват на някакъв свръхестествен, мистичен акт. Човекът върху гърба на коня, ако въобще беше човек, се втурна към Яне. Момчето падна на земята и изпусна ханджара. Оръжието се изтърколи и изчезна в мрака. Не искаше конят на мъжа да го стъпче. Макар и паднал, успя да види как само с едно движение на лявата си ръка мъжът архангел успя да свали от седлото един от пехливаните. Не само го свали, но и го изхвърли назад. Каква сила имаше този мъж! Какво тайно оръжие! След малко, по същия начин, друг пехливан се оказа на земята. Мъжът не беше Кая, това беше сигурно. Той се беше появил, за да ги защити. Сега вече Яне имаше време да помисли за дядо си. Той се огледа. Нощта се беше изпълнила с викове и стонове на ранени и умиращи. Трябваше да бяга! Колкото се може по-скоро трябваше да напусне това място! Дядо му сигурно беше направил същото и то отдавна. Яне мислено благодари на спасителя си и побягна. Тичаше към мрачния силует на Родопа планина. Беше изминал няколко крачки, когато пред него се изправи силует на конник. Момчето се закова на място. Отзад се носеха виковете и стоновете на ранените. Той направи крачка напред. Конникът го беше забелязал и сега се приближаваше към него. Трябваше да бяга! Силите бяха неравни. Човекът на гърба на коня беше много по-голям и по-тежък и за него нямаше да е никаква трудност да го посече. Яне се стъписа. Зад гърба му беше битката и той не искаше да се връща обратно. Отпред стоеше този конник. Какво да направи? Докато мислеше, стоеше на място. Отзад дочу конски тропот и една факла освети конника, който стоеше пред него. Само за миг го мерна, но веднага го позна. Това беше Кара Мустафа. Яне веднага позна красивия мъж. В ръката си той държеше изваден блестящ ятаган. Яне стисна празните си юмруци. Колко много съжаляваше, че беше изпуснал оръжието си. Не че с късия ханджар можеше да направи нещо срещу конник и то с такова прекрасно оръжие, но все пак щеше да се чувства по-спокоен. Поне щеше да умре като истински воин. В главата му се превъртяха всички неща, на които дядо му го беше учил. И в този момент, когато се почувства уловен, отляво, от мрака, се появи неговият ангел-хранитсл. Огромната му фигура се извиси застрашително. Той замахна с лявата си ръка. Нещо като дъжд се посипа в мрака, някакви неща го удариха и като искрички опариха лицето му. Какво беше това? Ятаганът на Кара Мустафа излетя от ръката му и за малко щеше да удари Яне. Той падна съвсем близо до краката му. Младият момък се наведе и взе красивото оръжие. То беше със скъпа кокалена дръжка и красиви инкрустации по острието. Яне ги опипа и вълна на удоволствие се разля из тялото му. Беше загубил ханджара, но сега в ръцете си имаше