През цялото време чуваше някакъв странен разговор на език, който не познаваше. Сам не знаеше колко време мина и колко пъти потъва в бездната на безсъзнанието, докато най-накрая успя да направи знак, че е жив и че може да чува и вижда. В същия този момент над него се надвесиха главите на дядо Личо и Герджика. Яне си спомни всичко. Трябваше да е мъртъв. Едва ли беше оцелял след ужилването на скорпиона и то тук, в сърцето на пустинята. Опита се да се изправи и да седне. Това му костваше големи усилия и много болка. Едва сега Яне успя да види, че тримата мъже се бяха подслонили в сянката на една малка канара. Те се бяха проснали направо на земята. Аракс беше вързан под сянката, а отзад имаше нещо, което се влачеше. То беше направено от въже и сплетени храсти. Яне се сети, че това сигурно е носилка, направена от неговите спътници. Именно върху нея той е бил докаран до тук. Дядо Личо и Герджика, вместо да го изоставят и по този начин да го обрекат на гибел, го бяха взели със себе си и го бяха спасили. Яне се огледа още малко и видя Буря. Вярното му куче беше легнало точно там, където скалата беше забита в земята. Явно на кучката, която имаше дебела сплъстена козина, й беше много топло. Тя беше разровила земята и си беше направила дупка, явно за да търси влага или живителна хладина. Яне повика Буря. Тя размаха опашка, но явно беше изтощена от дългия преход през горещата пустиня, защото не успя да събере сили в себе си и да стане. Той не се разочарова, а се опита да се изправи още малко. Заби лакти в твърдата земя. Двамата мъже му помогнаха да седне и да подпре гърба си на някакъв миришещ на камила чул. Яне седеше, но му се струваше, че е много нестабилен и във всеки момент ще падне.
Огледа се. Виеше му се свят. Мъжете поднесоха към устните му мях, от който успяха да изцедят само една топла, безвкусна капка вода. Яне жадно примлясна, но капчицата беше недостатъчна да намокри сухата му, безводна като пустинята, уста. Той преглътна още няколко пъти, а гърлото му престърга на сухо и го заболя.
Токораз Memo
606
Ятаган и Меч
В пустинята вече беше дълбока нощ. Мъжете обаче не спяха, те се въртяха около Яне.
- Яне чорбаджи, благодетелю наш, добре ли сте?
Яне изпъшка. За пръв път от толкова много време насам чуваше името си.
- Къде се намираме? - бавно и е пресипнал глас попита той. Все още се чувстваше зле и му се виеше свят.
- В пустинята.
- Избягахме ли от арабите?
- Избягахме.
- Преследват ли ни?
- Не знаем. Сигурно вече са се отказали.
- Как успяхме да се изплъзнем? Как ме спасихте?
- Много ни помогна чужденецът. Той знае тукашните места. Той ни водеше.
- Как се разбирахте с него? Той на какъв език говори?
- Говори малко турски и се разбират с Гсрджика някак си.
- Гсрджика как се държа?
- Добре.
- Слушаше ли те?
- Да. Благодаря ти за това, че ни спаси, Яне Кехая. Ти си наш благодетел.
- Кой е този, който ви водеше?
- Някакъв чужденец. Обикаля тъдява. Луд ли е, какво търси, не знам?
- Повикай го!
Яне наблюдаваше как дядо Личо се приближи до чужденеца, облечен със смешни дрехи, и започна да го бута и да му сочи към Яне. Чужденецът явно проумя за какво настоява старецът, защото стана и се приближи до Яне.
- Здравей - каза мъжът, когато се приближи до Яне. - Радвам се, че вече си по-добре.
- Кой си ти? - докато говореше, Яне усещаше как силите му го напускат. Проведените разговори го бяха изтощили.
- Казвам се льо Комб - каза чужденецът и се изправи, после смешно се изпъчи и се поклони. Направи нещо като темане, но много по-смешно, като махаше безпомощно със слабичките си ръце. Мъжът говореше много лошо на турски и Яне едва го разбираше, но все пак полагаше усилия. Скоро свикна с говора на чужденеца и започна по-лесно да го разбира.
- От кой народ си? - продължи да пита Яне.
- От Франция съм.
- Франция - повтори Яне и се сети, че беше чувал името на някаква такава далечна държава.
Ill том “Хайдут
607
VI глава “Йерусалим
- Какво правиш тук?
- Нищо, обикалям света.
Яне се вгледа в очите на чужденеца. Не знаеше какво да очаква от него. Чудеше се дали той няма да ги предаде. Все пак беше разбрал, че досега чужденецът беше помогнал за тяхното бягство и за неговото лично спасение. Очакваше обаче да види някаква благодарност в очите му. Все пак, той лично беше срязал въжетата, с които бяха завързани тримата пленници.
- Ти какво, нещо не се радваш, че те освободих?