Ill том “Хайдут”
65
I глава “Боляровия хап “
много по-добро оръжие. Той държеше ятагана на Кара Мустафа. Със следващото движение на ръката си загадъчният мъж накара пехливанина да отлети от седлото на коня. Обезоръжен и унизен, Кара Мустафа лежеше пред момчето. Яне стисна дръжката на прекрасното оръжие. Приближи се до проснатия на земята и все още в несвяст Кара Мустафа. Хвана с две ръце дръжката на ятагана и го вдигна над главата си, с острие надолу. Още миг и щеше да го прободе. Момчето гледаше треперещия връх на оръжието и го насочи към сърцето на мъжа. И в този момент го видя. Пред него лежеше силният, красив пехливанин, излъчващ сила и живот. Макар със затворени очи, той беше все така обаятелен. Сигурно беше карал не едно женско сърце да се преобръща. Яне стискаше дръжката все по-силно, а острието продължаваше да трепери. Момчето знаеше какво трябва да направи. Трябваше да спусне с всичка сила ятагана и да го насочи към сърцето на лежащия пред него мъж, а след това да натиска. Да натиска, докато не прониже тялото и не го закове за земята. Искаше да го направи, но не можеше. Винаги беше мислил как, ако се наложи, би убил човек. Ето, сега имаше тази възможност, но ръцете му омекнаха. Кара Мустафа се свести и се размърда. Той отвори очи. Яне го гледаше изцъклен и с вдигнат над главата си ятаган. Отначало пехливанинът не разбираше точно какво се случва, но постепенно погледът му се избистри и на мястото на мъглата се появи ужас. Яне все така стоеше и се опитваше да намери сили в себе си да забоде острието в гърдите на лежащия под него мъж.
- Хайде! Хайде! - дочу отнякъде силен глас.
Изправи се и се огледа, за да види откъде идва този глас и видя конник, който препускаше към него.
- Остави го! Хайде скачай!
Мъжът му подаде ръка, а Яне инстинктивно се хвана за нея. Тя беше силна, твърда и дебела. Ръката го прехвърли и го постави отпред на коня. След това невидимият спасител пришпори коня си. Конят, силно и грамадно животно, като че ли не почувства, че върху гърба му са вече двама души, а препусна с лекота. В този момент Яне чу изстрел. Някъде зад гърба им някой гръмна. Не беше сигурен дали стрелят по тях, но нямаше значение, защото явно изстрелът не ги достигна. Така те продължиха да се носят в мрака. Бързото яздене в пълен мрак беше нещо страшно. На Яне постоянно му се струваше, че ще се блъснат в някаква стена или пък храст ще го “обърше” през очите. Той стоеше примижал и във всеки момент очакваше някакъв сблъсък.
Яздиха доста дълго. Яне много искаше да разбере кой беше неговият спасител, но нямаше как да се обърне. Постоянно му се струваше, че ако погледне назад, някакъв клон ще го удари по врата. Така той стое
Токораз Memo
66
Ятаган и Меч
ше и гледаше напред, притиснат от силните ръце на мъжа. Накъде яздеха? Скоро му стана ясно, че мъжът не го водеше към Станимака, защо-то ако беше така, те отдавна щяха да са в града. Беше ясно, че не се връщат и към Боляровия хан, загцото Яне би познал пътя. Скоро влязоха в някакво село. То не можеше да бъде Катърли, явно мъжът беше подкарал коня си по пътя, който водеше към Козбунар. Така че селото, през което минаха, явно беше Козаново. Яне никога не беше минавал по този път, но много добре си представяше къде се намират селата. Следващото село трябваше да бъде Арапово, а след това - Прангите и Козбунар. Скоро излязоха от селото. Яне гледаше наляво, тук някъде трябваше да има разклонение, което да води до село Избеглий, а от там и до Боляровия хан. Мъжът обаче мина покрай разклона все едно въобще не го забелязва. Изведнъж вляво се появи могила. Вече се намираха съвсем близо до Арапово и тогава се случи нещо странно. Човекът зад него се отпусна и се свлече на земята. Яне бързо пое поводите на коня и спря огромното животно. Това беше най-високият и едър кон, който досега беше виждал. Макар страховит и черен, приличащ на конете описани в Апокалипсиса, той се подчини на момчето. Яне скочи от гърба му и опипом откри тялото на падналия на земята мъж. Мракът беше толкова гъст, че не можеше да види кой е лежащият на земята. Опита се да го изправи, но когато го хвана под мишниците напипа нещо гъсто и лепкаво. Извади ръцете си и силната миризма на кръв веднага го “удари” в носа. Нямаше съмнение, това беше кръв. Мъжът беше яздил ранен толкова дълго време и беше издържал до тук. Първото нещо, което Яне направи, беше да се опита да измести тялото на мъжа извън пътя. Може би във всеки момент отзад щеше да се зададе потеря от преследвачи. Трябваше да бърза! Опита, но не можа да помръдне тялото на тежкия отпуснат мъж. Той повика коня и завърза поводите му за краката на мъжа. Така, с помощта на животното, успя да премести човека извън пътя. Не можеше повече така да влачи тялото на човека, трябваше да вземе друго решение. В този момент някакви конници профучаха покрай тях. Положението им беше критично. Яне остави мъжа, загърна го с дрехите му, закова поводите на коня за земята и побягна надолу към Арапово. Още преди да стигне до селото видя вдясно някакви светлини. Това може би беше Араповския манастир. Там можеше да помоли за помощ, без да разбуди цялото село. Отправи се натам. Стигна до някаква малка рекичка. Сега нямаше време да търси брод или мост, затова вдигна ятагана високо над главата си и нагази. Рекичката дори не беше река, а бара - по-плитка от коляно и той я прекоси без никакви проблеми. После се отправи към високите стени на манастира. Не искаше да хлопа на голямата манастирска врата, защото това щеше да означава да