По някое време към параклиса с пещерата се приближи патриархът на Йерусалим. Отначало той беше облечен в златотъкана хламида. Хората около него му помогнаха да се съблече. Патриархът на Йерусалим беше представител на източното православие. За да няма никаква сянка на съмнение, той беше събличан от арменци, които после оставаха в Предверието на ангела. Със себе си той трябваше да носи само свещ, не трябваше да има никакво огниво или огън. Сред хората, които следяха дали се спазва това, имаше и мюсюлманин.
*Нура - от нур, което на арабски означава огън
Токораз Memo
642
Ятаган и Меч
Той беше свидетел на всичко, което ставаше пред него. Всички знаеха, че този човек е от рода Сайбе. Преди хиляда години халифът Омар беше назначил именно рода Сайбе да присъства при тази церемония и да бъде представител на официалната власт. По-късно тази традиция беше продължил султанът. Сега мъжът от Сайбе беше представител на султана. Съвсем формално той отговаряше и за пялата базилика.
Патриархът влезе в пещерата в пълен мрак. Там щеше да се моли с най-горещите молитви и щеше да изпроси от Бог Благодатния огън, който щеше да му бъде низпослан от небето. Това щеше да означава, че Бог изпраща своята благодат на вярващите в него християни и ще бди над намеренията им.
След като монахът влезе да се моли за божието чудо, мъжете отвън запечатаха параклиса с огромен жълт восъчен печат. Това щеше да бъде доказателството, че няма никаква измама.
Всички хора около Яне трескаво зачакаха. Някой разказваше как обикновено огънят влизал под форма на мълния в параклиса и запалвал свещите, които патриархът държи, но понякога светкавицата била толкова силна, че запалвала и всички свещи, втъкнати в огромните полилеи, които висяха от тавана. А една година мълнията дори беше засегнала една от колоните на храма. Човекът посочи една колона, а Яне и останалите видяха пораженията, причинени от божията мощ. Тази мълния се наричаше на арабски “балсем ал-Джахиз”.
Някои твърдяха, че не мълнията запалвала нематериалния огън, а патриархът, като избърсвал с памук гроба господен и докато правил това, той се самозапалвал.
Другите религии се опитваха да разобличат този ритуал и вече от стотици години го провокираха, защото ги беше яд, че точно след молитвата на йерусалимския източноправославен патриарх човечеството получава огъня, като знак Господен. Това показваше любовта, която Исус има точно към тези свои последователи. Със сигурност това поставяше източното православие на по-високо място и всички източноправославни го тълкуваха като доказателство за истинност и превъзходство на тяхната вяра над останалите християнски догми пък и други религии.
Всеки човек щеше да отнесе със себе си частица от този огън. Той щеше да го отнесе в родния си край и да го предостави на свещеника, и така той да бъде съхранен в кандилата, къдсто да гори през цялата година. Това беше огънят на Христос, който щеше да осветява земята. Яне дори не можеше да си представи мащаба на това, в което участваше.
Всички присъстващи бяха притеснени, защото имаше поверие, че един ден огънят няма да слезе при хората. Когато това се случи, това щеше да означава, че Месията, Прероденият Христос или както мюсюл
Ill том “Хайдут “
643
VI глава “Йерусалим “
маните го наричаха Махди, се е появил. Тогава щеше да има страдание и мъка, защото скоро щеше да настъпи Страшният съд. С Исус щеше да се появи и Антихриста и между тях щеше да се води битка на живот и смърт. Яне слушаше всичко това с половин ухо.
С всеки изминат миг напрежението нарастваше все повече и повече. Сърцето на Яне се сви. Нима можеше той да стане свидетел на такова нещо? Можеше ли да присъства на момента, в който Махди ще се появи? Хората започнаха да шепнат. Всички твърдяха, че патриархът получава огъня най-много до един час след като влезе в параклиса. Вече бяха минали повече от два часа. Натискът ставаше нетърпим. Хората отвън сигурно също се чудеха какво става и се опитваха да влязат в черквата, за да видят това чудо невиждано. Огънят не искаше да слезе при хората. Чакането продължи още час. Хората бяха притеснени и уплашени. Чуха се гласове, които подканяха арменците да проверят дали патриархът е добре. Хората се притесняваха да не би старият мъж да е припаднал вътре. Времето се влачеше мъчително. Гласовете на хората ставаха все посилни. Навън вече се беше стъмнило.