Най-накрая, от вътрешната страна на вратата, която беше заключена с големия жълт восъчен печат, се почука. Арменците се втурнаха да счупят печата и да извадят стареца навън. Когато разчупиха печата и старецът излезе, в ръката си той държеше горяща свещ. Всички хора крещяха: “Христос возкресе!”, а други им отговаряха: “Во истина возкресе!” (“Заради истината възкръсна!”). Радостта беше много по-голяма от друг път, защото чакането беше много по-дълго. Всеки говореше на собствения си език. Всички плачеха и се смееха като обезумели.
Бог отново беше изпратил нематериалния огън на хората. Вече бяха забравили дългите часове чакане и притеснение и сега всички се радваха. Бог беше низпослал благодатга си над тях. Всичко беше наред и щеше да бъде така поне още една година. Учудващо за него самия, Яне се сети за Махди и деня на Страшния ден. Имаше усещането, че се е разминало. Дали забавянето можеше да е заради това, че Месията вече е на земята, или дори се намираше в Йерусалим? Изненада се, че мислеше за това.
После забрави тази своя мисъл. Хората се тълпяха и всеки бързаше да запали свещта си, а после да предаде пламъка на колкото се може повече хора. Повечето, след като запалиха свещта си, започваха да се смеят като обезумели, прекарваха пламъка на свещта по лицата си и с него “миеха” ръцете си. Яне се сети за това, че през първите мигове огънят не изгаря, затова се нарича “нематериален”. Хората твърдяха, че същността на този огън не е като на останалия, че докосването до него е като да галиш памук. Яне също прекара ръка над свещите си, но почувства топлина и отдръпна ръката си. Може би му липсваше вяра, за да се “умие” с огъня.
Токораз Memo
644
Ятаган и Меч
Цялото това безумие, което цареше в черквата, продължи безкрайно. Яне гледаше хората и му се струваше, че са обзети от бесовски духове. Може би мислеше така, защото беше змей. Мина много време преди хората да започнат да излизат от базиликата. При появата на новите хаджии камбаните на всички черкви забиха празнично. Яне отдавна искаше да си тръгне, но не можеше. Тълпата ги повлече навън и те като омагьосани вървяха из улиците на вечерния Йерусалим. Навсякъде горяха свещи, които осветяваха града. Атмосферата беше магическа.
Късно през нощта богомолците се прибраха в патриаршията. Там те задължително трябваше да присъстват на бляскава великденска церемония в тяхна чест. Струпаните по улиците наблюдатели се втурваха и им целуваха ръцете и дрехите. Като влязоха в двора на патриаршията, този път безплатно, монаси и най-обикновени хора ритуално измиваха нозете на хората, посетили Светите земи, и отнасяха водата със себе си. С нея щяха да полеят овощните дръвчета в градините си за плодородие.
През това време всички хаджии, развълнувани, разказваха един през друг впечатленията си. Всеки разказваше това, което беше видял или разбрал от церемонията. Повечето от тях въобще не бяха успели да влязат в храма и разказваха небивалици. Яне знаеше това, защото се намираше вътре и беше свидетел на всичко. И Яне, и льо Комб мълчаха. Някои от хората раздаваха дребни подаръци. После пак разказваха и се връщаха към преживяното. Личеше си, че живеят с него, описваха го и отново го преживяваха.
Всеки един от новите хаджии трябваше да посети патриаршеската канцелария. Там му издаваха официален документ, че е посетил Божи гроб и е участвал в тайнствата на христовата черква. Този документ се наричаше пандахуси и с ерусалима беше едно от задължителните неща, с които се удостоверяваше, че човекът е истински хаджия. Яне влезе в канцеларията. Спокойно отговори на всички въпроси на монасите и скоро излезе със своя пандахуси в ръка. Сега вече можеше да се нарече хаджия. Вече беше хаджи Яне Боляров. Макар да беше сериозен мъж и той се поддаде на всеобщата радост. Всички хаджии бяха прегладнели. Почти цял ден не бяха яли, а от една седмица постеха, някои ог тях говееха*. Сега те направиха дълга софра. Направо на земята, върху тревата в градината на патриаршията, застлаха покривки, извадиха храна и вино и започнаха да се хранят. Яне и льо Комб нямаха никаква храна, защото бяха отседнали в “Свети Никола”. Хората обаче като че ли бяха предчувствали, че ще има и такива хора. Всеки един от тях беше подготвен за това и наизвадиха много храна и вино. Всички седнаха, ядяха и се веселяха. Поповете също бяха поканени и подвиха крака на софрата. Яне и льо Комб също се възползваха. Тази вечер се наядоха до наси
*говеене - суров пост, когато се употребява само вода и хляб
Ill том “Хайдут