Двамата се сбогуваха с монасите. По време на престоя си тук те се бяха сближили с тях, а старците свикнаха с чудатостите на гостите си и с това, че двамата се бореха и дуелираха.
Мъжете се движеха из улиците на Йерусалим. Изведнъж Яне почувства онова същото свиване в корема. Призля му. Толкова силно беше това чувство. “Дали някой ден нямаше да се окаже, че е болен от някаква болест?” Усещането обаче се засилваше. Той слезе от седлото. Льо Комб се изненада, но го последва.
- Какво става? - попита учуденият французин.
- Нещо не ми е добре - отговори Яне.
- Нали ви казах, че днес не е ден за тръгване. Какво ще правим? Ще е нелепо да се върнем при монасите, с които само преди миг се сбогувахме.
- Няма да се връщаме! Ще напуснем Йерусалим!
- Но вие не сте добре! Не е хубаво в такова състояние да излизате извън града!
- Трябва да продължим!
Льо Комб се предаде. Той видя устните на българина, които на самия им край бяха извити надолу. Французинът вече се беше научил да вижда това волево изражение и много добре знаеше, че няма смисъл да му противоречи.
Скоро Яне се съвзе и двамата тръгнаха. Вместо да яздят обаче, те ходеха и в ръка държаха поводите на конете. Тогава ги видя. За миг като че ли някой подсече краката му, като го удари зад коленете. Ако не беше пехливанин, сигурно щеше да падне на земята. От одеве бяха тръгнали към една от портите на града. Тя водеше към пустинята и според
Токораз Memo
656
Ятаган и Меч
Яне беше най-малко оживената. Тук се приготвяха всички кервани, които искаха да напуснат града и да потеглят на изток и на юг към пустинята. Яне видя Кара Мустафа, а до него стоеше Ирис. Сърцето му се сви. Стисна дръжката на пищова. Искаше да вдигне оръжието и да простреля турчина. Сега той му се струваше още по-омразен. Спомни си онази вечер, близо до Станимака, когато, ако беше намерил сила в себе си, можеше да си спести всичко това. После посегна и с дясната ръка хвана дръжката на меча. Всъщност мечът, който сега стискаше в ръка, беше направен от претопения ятаган на същия този мъж. Мисълта да го убие с метала ог неговото оръжие се хареса на българина. Можеше да го направи и с кесиджийската кама.
Скоро Яне се съвзе от първоначалното изумление. Сега започна да мисли по-трескаво. но виждаше нещата ясно. Импулсът да вдигне пищова и да пръсне главата на Кара Мустафа беше погрешен. Макар да беше видял какво направи оръжието предния път, сега разстоянието беше прекалено голямо. Освен това една камила застана пред него и му пречеше да се прицели. Щом Кара Мустафа говореше с арабина, а Ирис беше до него, това означаваше, че неговите хора са наблизо. Кая и хората му сигурно също дебнеха, така че след изстрела смъртта му щеше да бъде светкавична. Трябваше да измисли нещо по-добро. Опита се да огледа хората наоколо. Забеляза двама подозрителни мъже, които стояха отстрани и внимателно оглеждаха кервана, който се готвеше да потегли. Това бяха съгледвачи. Явно Кара Мустафа се канеше да напусне града точно с този керван. Всичко беше ясно. Сега нямаше смисъл да действа. Щеше да изчака керванът да напусне града, след това щеше да го разстреля от разстояние и да си върне момичето.
В този момент Кара Мустафа побутна Ирис. Тя влезе в нещо като къщичка с балдахин, която беше издигната на гърба на една камила. Яне веднага сметна, момичето беше родено в 1700 лето, така че днес трябваше да е на десет години. Тя все още си беше дете. Кара Мустафа обаче, вместо да се качи на гърба на друга камила, продължи да говори с мъжа. Арабинът явно беше водачът на кервана. Той беше облечен с бурнус и имаше дълга, бяла, ситно къдрава брада. На Яне той му заприлича на вехтозаве-тен пророк. Явно мъжът беше от хората на Кара Мустафа и Кая.
Яне успя да огледа керванджията съвсем за кратко. Кара Мустафа явно беше свършил с приказките, защото се обърна и тръгна. Вниманието му изцяло беше привлечено от отдалечаващия се от кервана мъж. Сега той представляваше опасността. Яне го гледаше внимателно. По някои негови знаци можеше да види хората, които чакаха в засада. Така и стана. Кара Мустафа отиде при двамата, за които Яне беше решил, че са съгледвачи. Те обаче не бяха от хората на Кая. Турчинът размени няколко думи с тях и напусна площадчето, от което тръгваха керваните,