Токораз Memo
68
Ятаган и Меч
миг. Трябваше да помисли. Човекът беше лошо ранен, нямаше как да продължи сам. Или го бяха открили преследвачите, или той нещо се беше объркал. Обиколи мястото, като се оглеждаше за следи. Изуменият проигумен гледаше Яне и не знаеше какво да мисли. Мина доста време преди Яне да се спре.
- Какво става? - попита монахът.
- Не знам! Не знам какво да мисля!
В този момент далеч изтрополиха копитата на коне. Яне стисна дръжката на ятагана и каза:
- Загаси светлината!
Когато конниците отминаха Яне каза:
- Отче Пафнутие, ще можете ли да ме скриете някъде за известно време?
Монахът го поведе обратно към манастира, а в главата на Яне като ято летящи прилепи се блъскаха хиляди въпроси.
Когато влязоха в манастира, проигуменът заведе Яне в една килия, която се намираше почти под земята. Там му застла легло и така Яне беше подслонен. В следващите дни остана затворен в килията. Всеки ден Пафнутий му носеше ядене. Донесе му и няколко свещи и огниво, с които да може да си свети вечер, ако поиска. Килията беше почти цялата под земята. През деня единствената светлина, която можеше да влезе, беше през едно малко джамче. То беше дълго и тясно, на нивото на земята. Понякога Яне по цели дни гледаше краката на монасите и животните. Килията му се намираше в дясното крило на манастира. Над него спяха пандурите, а над гях - книжниците. Пафнутий беше проигумен и презвитер на манастира. Той ръководеше всички книжници. Килията на Яне беше така разположена, че от прозорчето можеше да вижда само сградите на ратаите и оборите. Няколко дни той трескаво премисля всичко, което се беше случило в онази нощ. Къде беше отишъл дядо му? Жив ли беше въобще? Какво беше станало с неговия ангел-храни- тсл? Къде беше отишъл? Какво беше станало с Кая и Кара Мусгафа?
На няколко пъти Яне попита проигумена, но той нищо не му казваше. Само веднъж, когато сподели с него, че иска на другия ден да се прибере в Боляровия хан, дребният и сух проигумен го погледна с проницателните си очи и само каза:
- По-добре не го мисли! В никакъв случай не мисли даже да излизаш от манастира!
Тези думи накараха Яне повече да не си и помисля за излизане от килията. Въображението му чертаеше страшна картина на сновящи между селата групи от пехливани. Сигурно всички го търсеха и искаха смъртта му. Едва ли башпехливанинът щеше да остави нещата така. Та
Ill том “Хайдут
69
I глава “Боляровия хан
ка че колкото и да не му харесваше, трябваше да си признае, че тук се беше скрил много добре и едва ли някъде другаде можеше да намери по-добро убежище. Беше му скучно. Понеже беше немислимо да излезе извън манастира, скоро започна да мисли дали не може сухият старец да му уреди да излиза само в двора на манастира.
Един ден той попита проигумена.
- Учителю Пафнутий, не може ли понякога да излизам из двора на манастира?
- Ако те видят монасите, ще трябва да им даваме обяснение откъде си, как си попаднал тук и кой си. Освен монасите ще те видят и прислужниците, и пандурите. Така това, че си тук, скоро ще се разчуе из околните села. Твоите преследвачи дали те търсят още?
Яне не отговори, а само наведе глава. Той сам си даде сметка, че старият монах е прав.
- Трябва да мине време преди да те пусна в двора на манастира. А ко-гато сме сигурни, че тези които те търсят са се отказали, чак тогава ще те пусна да излезеш от манастира.
- Хваща ме съклета по цял ден да стоя в това мазе. Искам поне вечер да излизам за малко навън.
Проигуменът Пафнутий се замисли. После бръкна под полите на расото си и извади един голям железен кръг, на който бяха нанизани множество ключове. Внимателно измъкна един ключ и го подаде на момчето.
- Излизай само когато си сигурен, че никой няма да те види! Само вечер и се крий! Знай, че вечер из двора на манастира обикаля един пан-дур, който е на пост! Не излизай преди да си сигурен, че нощният пазач няма да те види! Внимавай! - преди да излезе от килията Пафнутий каза: - И всеки път се крий много хубаво!
Още тази вечер Яне излезе. Тихо отвори вратата на килията, после много бавно се промъкна през мрачния коридор, най-накрая мина по стълбите и излезе в двора на манастира. Нощта беше лунна и дворът беше осветен като ден. Черквата привлече вниманието му. Тя като че ли светеше на лунната светлина. Второто нещо. което го впечатли, беше очертаващият се тъмен силует на нещо, което приличаше на крепост. Тази постройка се извисяваше над белокаменната черква и беше като нейна противоположност. Цялата беше изградена от черен камък, който страшно и злокобно се чернееше в двора на манастира. Зловещата постройка накара Яне да настръхне.