Ill том “Хайдут
661
VI глава “Йерусалим
Командирът на джейхините даде знак на бандитите, сърцето на Яне се сви. В този момент те нападнаха. Яне нямаше никакво желание да напада. Той се качи на гърба на Аракс. Яздеше бавно. Пред него се водеше битка. Чуваха се изстрели, но когато се приближи, видя касапница. Джейхините колеха заспалите хора. Виждаха се хора от керванджиите, които се опитваха да избягат, но веднага бяха застигани от изстрел в гърба. Гледката беше потресаваща. Гузната му съвест се беше събудила. Той искаше да крещи и да спаси невинните хора. Всеки, който се опиташе да се изплъзне, беше съсичан в гръб. Яне не беше потресен от смъртта и насилието, а от това, че той беше виновен за всички тези невинни жертви. Има разлика между това да убиеш човек в честна битка и да го заколиш вечер, така както си спи. Яне вече знаеше, че няма нищо общо между воините и убийците. Бандитите бяха убийци. Докаго ги гледаше, Яне се сети за своите кауци, там нейде в дебрите на Родопа планина. Сега си даде сметка, че той беше войвода на хайдути, а не главатар на бандити. Ето, бандитите бяха пред него, тях ги интересуваше единствено плячката. Те бяха готови да убиват, само и само да заграбят някакво богатство. Но не само това различаваше бандитите от хайдутите. Хайдутите трябваше да използват парите или златото за благородна кауза. Така беше с Вълчан войвода и сина му Велко. Те събираха златото, за да купят земята на цяла България и така да създадат санджак България. Тази идея движеше мъжете, които можеха да се нарекат хайдути. Бандитите искаха да спечелят от мъката и смъртта на хората и да задоволят егоистичните си прищевки и потребности.
Яне пришпори коня си към камилата, до която беше поставена къщичката с балдахина. Не трябваше да закъснява, за да не избяга момичето, а и за да не я нападнат джейхините. Там трябваше да е Ирис. Нея обаче я нямаше на постелките. Тогава Яне отмести балдахина. Ирис беше вътре. Беше се свила като премръзнало кученце и трепереше от страх. Яне посегна и я хвана за ръката. Тя изпищя и се дръпна, а после заскимтя, като малко животинче, като че ли я беше ударил. Сега нямаше време. Яне вече беше взел решение. Трябваше да спаси момичето и да избягат веднага в пустинята. Беше сигурен, че животът им не е в безопасност, в присъствието на бандитите.
Льо Комб през цялото време тичаше след него. Яне силно издърпа момичето, което пищеше и се опитваше да се хване за нещо. Съпротивата на Ирис беше отчаяна и много активна. Това донякъде радваше Яне, защого това означаваше, че момичето не се е променило и уплашило. Той беше сигурен, че гя така се беше съпротивлявала и на Кара Мустафа. Това всъщност беше внучката на Вълчан войвода и племенница
Токораз Memo
662
Ятаган и Меч
на Велко. Беше ясно защо му е толкова трудно. Хвана и е всичка сила дръпна Ирис, все пак детето беше много по-леко от него. Не можеше да й каже каквото и да е, защото тя крещеше и риташе срещу него. Писъците й се смесваха със стоновете на умиращите и шума на битката.
Почуди се какво да прави. Не искаше, но беше принуден да я нарани, за да може да я спаси. Тя така се беше вкопчила в къщичката, че за малко щяха да я съборят. Яне замахна и с твърдата си длан удари силен шамар в лицето на момичето. То се отпусна само след миг. От години не беше тренирал своето еленси, но това не беше намалило силата му. Спомни си как е един такъв шамар беше “приспал” Кая, а какво оставаше за това момиче.
Отнякъде се появи Буря и започна да лае. Яне видя кървавата й муцуна и се опита да я прогони. Хвана отпуснатото тяло на Ирис и извика на льо Комб: “Бързо, кон!” Французинът беше поел поводите на всичките им коне. Яне метна момичето на гьрба на един от конете, сега то му се стори толкова леко. Той яхна Аракс, а льо Комб го следваше. Явно французинът сам беше стигнал до тази идея и без никакво проти-воречене тръгна след Яне. Буря сигурно също тичаше след тях. Сега се сети защо е кървава муцуната й. От пазачите, които трябваше да са покрай тях, нямаше и следа.