Без никакво забавяне тримата пришпориха животните. Яне насочи групата назад по стъпките на кервана. Трябваше да се върнат към Йерусалим, към брега на морето, далеч от пустинята, там, където бедуините нямаше да могат да ги намерят. Освен това така щеше да му е най-лесно. Макар да беше тъмно, на Яне не му беше трудно да следва следите на кервана. Иначе в това паническо отстъпване можеха да се загубят в пустинята. Яне се опасяваше да не ги разстрелят в гръб, докато се опитваха да избягат. Това обаче не стана. Бандитите явно бяха твърде заети с убийства и плячкосване, за да им обърнат внимание.
За последен път Яне се обърна и сърцето му се сви. Той беше виновен за всичко това. Искаше да забрави тази картина, но му беше невъзможно. Обърна се и продължи да препуска в галоп. С погледа си следеше тялото на Ирис, което безпомощно ее мяташе, завързано за седлото на коня.
Скоро, за да не натъртят и наранят момичето, Яне забави ход. Двамата си позволиха да спрат едва когато утрото се сипна над пустинята. Яне гледаше огромния меден диск, който се показваше над хоризонта. В сравнение е него те бяха толкова дребни и незначителни. Дори мисията да освободи момичето му се струваше не дотам важна сега, когато вече я беше изпълнил.
Той беше направил знак и Буря беше отишла да пази пътя, от който преди малко бяха дошли. Предполагаше се, че преследвачите им ще се зададат именно от тази посока. Яне погледна, но явно по дирите им не
Ill том “Хайдут
663
VI глава “Йерусалим “
се движеха джейхини, защото огромното куче все така, като изсечено от камък, седеше и се взираше в безкрайните пясъчни простори, застанало на върха на една огромна дюня. Българинът знаеше, че обсегьт на кучето е много по-голям, отколкото той можеше да види. Тя щеше да усети и да го предупреди за преследвачи дори, ако те бяха все още зад хоризонта. Кучето като че ли почувства неговия поглед и бавно и величествено завъртя глава. Едва тогава всеки страничен наблюдател би разбрал, че това, което вижда, не е сфинкс, а истинско живо същество. Яне изпита възхита от гледката.
Докато беше преследвал Ирис и беше мечтал да я освободи, през цялото време си беше представял колко ще се радва, когато това се случи. Сега обаче не изпитваше радост. Не знаеше защо, но всичко, което беше направил, му се струваше ту съвсем нормално и естествено, ту дребно и незначително. Сега той се приближи до момичето, което беше започнало да се съвзема, но по погледа и движенията му си личеше, че все още не може да разбере къде се намира и как е попаднало тук. Над Ирис освен това се беше надвесил льо Комб, който на много лош турски се опитваше да й припомни събитията от предната нощ. Това със сигурност не й помагаше, а само още повече я объркваше. Какво ли си мислеше тя, като гледаше мъжа - дребен, облечен в странни дрехи? Личеше си, че не е турчин, нито арабин, а чужденец. Това се потвърждаваше и от странните думи, с които говореше.
Яне се приближи към все още лежащото момиче и се взря в очите му. Това бяха най-красивите и пъстри очи на света. В себе си бяха събрали цветовете на всички горски поляни в Родопите. Отстрани те изглеждаха сини, но когато се приближи станаха светлозелени, като свежата трева, напролет по пасищата на планината, после станаха още по-светлозеле- ни, като току що разтворените свежи листа на дръвчетата в гората през пролетта, вътре в тях имаше и кафяво, като кората на могъщите планински дръвчета, и черно, като сенките под големите камъни и мрачните урви на планината. Сега Яне гледаше тези очи и като че ли над пустинята се разстла килим от треви и цветя. Те накараха да се появяват дръвчета и дълбоки дерета, с бълбукащи пенливи поточета в тях. Яне почувства свежестта и прохладата на дебрите на планината, усети аромата на цветя и билки. Сега вече се почувства щастлив, че е освободил Ирис.
Момичето не го позна или поне с нищо не показа, че се сеща кой е. Яне я остави на спокойствие и отиде до льо Комб. Двамата не бяха разговаряли от доста време. Слънцето вече се беше вдигнало и беше станало по-ярко, и като че ли по-малко. Хората и конете трябваше да се подслонят някъде, иначе нямаше да могат да оцелеят през деня. Най-добрият начин беше да се движат, но бяха твърде изтощени от това, че