- Доминик льо Комб - като на себе си повтори Яне. - И аз те считам за свой приятел. Аз само си мислех, че те освобождавам, но всъщност само ти попречих. Ти ме спаси след ухапването на скорпиона и после беше мой верен другар в пустинята. Без теб нямаше да стигна до тук и да изпълня мисията си. Аз трябва да съм ти благодарен, а не ти на мен! Доми-
Токораз Memo
668
Ятаган и Меч
ник, ти си мой приятел! Винаги можеш да разчиташ на моята помощ!
- Но ще ми кажете ли тайната на пищова? - усмихна се французинът.
Яне също се усмихна. И на двамата беше ясно, че това няма да стане.
- Винаги ще помня уроците по фехтовка, които ми даде.
- А как ще се доберете до вашата България? Тя е много далеч.
- Така, е конете, бавно, бавно.
- И няма да използвате кораб?
- Ще се приберем пеша.
- А за храна?
- Ще измисля нещо.
Двамата мъже продължиха да си говорят. По някое време следобед льо Комб каза:
-Аз ще съм до тук, мосю Яне. Повече няма да се отдалечавам от пътя си. Ще пренощувам тук.
Яне слезе и макар да беше още много рано, помогна на французина да направи лагер. Двамата мъже разделих багажа си. Яне му остави по-голяма част от водата. Докато Яне спасяваше Ирис, французинът беше успял да плячкоса пари от керванджиите. Яне отказа да вземе от тези пари, защото все още се чувстваше виновен за случилото се. След като прибра багажа си, българинът внимателно провери иконата и четирите неща, които доказваха, че е хаджия. Това бяха шишето със светена вода от река Йордан, бялата хаджийска риза, ерусалимът и официалният документ, издаден на негово име в канцеларията на йерусалимския патриарх, че вече официално е хаджия. После двамата седнаха, поговориха още малко и след това се сбогуваха. Льо Комб им посочи накъде да тръгнат. Увери ги, че са на най-много един ден път от град Ел-Карак. Двамата се прегърнаха още веднъж и се разделиха като приятели.
- Пази се и Бог с теб! - каза Яне и поведе коня, а Ирис го последва. Буря размаха опашка след тях, като че ли също се сбогуваше е льо Комб.
Яне вървеше в пустинята, а всичко, което му се беше случило тук, остана зад гърба му. За пръв път от много време се сети за песента, а после и за думите на Василка, че не е човек, а е змей. Отначало беше повярвал на тези думи, но после беше изпаднал в дълбока криза и ги беше забравил. Сега, като се връщаше с Ирис, се чувстваше като горд сокол, стиснал в нокти жертвата си. Той следеше Ирис непрекъснато, тя беше доказателство за неговата победа, за това, че е успял. За пръв път от толкова много време се чувстваше щастлив. Това го караше отново да повярва на легендата за себе си. Той беше змей!
край на трета част
Ill том “Xaudvm “
669
APPENDIX III
APPENDIX III
Всъщност кесиджийските ками са две. Единствено башкесиджията ще бъде въоръжен с две напълно еднакви ками, но те не трябва да са изковани от един и същ ковач, а от различни и в различно време. Едната кама трябва да бъде изкована от земен човек, “обикновен” ковач, който да олицетворява света на обикновените хора. Той трябва да бъде еднорък. Другата кама трябва да бъде изкована от самия бог на ковачите - ал-Хадад.
“Но нещата няма да са това, на което приличат!” Двете ками няма да са това, на което приличат. Това е така, защото двете ками са изковани по един първообраз (Велковата кесиджийска кама), който трябва да изчезне. Нещата не са такива, каквито изглеждат и защото както се разбира от легендата, втората кама не е изкована от ковача на Хусам Джаулджуйлия, а от самия ал-Хадад.
Ковачите трябва да са на различни полюси, но именно това да бъдат толкова далеч един от друг и от така наречените “нормални хора” ги прави толкова близки един до друг. Защото колкото по-далеч са от средата и от обикновените хора, толкова по-близо са до света на творчеството. И всеки един от тях всъщност е осакатен. И всеки един от нас трябва да реши какъв да бъде. Състоянието, в което хората просто живеят, се определя като нормалност, а моментът на творчество е извеждане от това “нормално” състояние. Това бягство от обикновеността за много хора е като самонараняване, излизане от нормалното. Всеки сам трябва да реши в духовен план дали да отсече ръката си, или да бъде с отсечени крака като ал-Хадад. Защото тази различност и самонаранява-нс ни превръща в творци.
В книгата Яне и Петко (Ибрахим) са описани като два различни човека. Затова те носят уж различни, но всъщност еднакви кесиджийски ками. Двамата през цялото време се намират един до друг; живеят и многократно се срещат, но без да подозират за това. В книгата “Ятаган и Меч” се разказва за това как всеки човек, под напора на предопределението и личните си избори, може да живее по различен начин. Всъщност Яне и Петко (Ибрахим), макар в книгата да са описани като братя, в същността си са един човек. В нашите души ние съдържаме още хиляди нереализирани съдби. Така в душата на Петко (Ибрахим) винаги живее Яне, а в душата на Яне - Ибрахим. Двамата цял живот се преследват, но всъщност са привлечени един от друг. Винаги хората, които мразят, го