Токораз Memo
72
Ятаган а Меч
виждаше. Тогава последователно започна да оглежда всички предмети, все така, със страничния си поглед. Ако някой видеше Яне как странно върти главата си сигурно щеше да го помисли за сляп или въртоглав. При този начин на гледане много по-добре можеше да се вижда в тъмното. Това беше труден начин на гледане, защото човек още от дете е научен, когато има опасност да насочи поглед право към нея и да не я изпуска от очи.
Тогава го “видя”. Някакво малко, почти незабележимо мръдване. Едно от храстчетата се раздвижи по странен начин. Яне изпита желание да се взре, но знаеше, че не трябва. Младото момче си наложи контрол да не погледне. Той все така остана с поглед насочен настрани. След малко сянката на “храстчето” отново мръдна. Нямаше съмнение, това, което гледаше, не беше храст. Това беше човек заел нарочно поза, която да наподобява храст. Продължи да гледа силуета на храста. Скоро подозренията му се потвърдиха, храстът не само помръдна, а се и премести, приближи се до кулата и отново зае позиция, която да наподобява храстче. Явно човекът знаеше, че в тъмното човешкото око е приучено да различава силуети, които по форма наподобяват човешко или животинско тяло и ги открива много по-лесно в мрака. Затова след като спря, той се “разпадна” в мрака и зае някаква безформена поза. Това беше “сянка”. Мина доста време преди “сянката” пак да помръдне и да се прилепи към стената на кулата. Явно човекът, криеш се зад сянката, също се притесняваше от пандура или от нещо друго. Когато стигна до стената на кулата, макар тя да беше тъмна, Яне започна много по-добре да го различава. Стената беше като екран и човекът вече не можеше така добре да се прикрива. Но най-неочаквано той се “хлъзна” по стената и се промъкна през ниската врата на кулата. Влезе в помещението, като само леко открехна вратичката. Когато “сянката” “потъна” в кулата, любопитството превзе Яне. Нещо интересно се случваше там, а той беше съвсем наблизо. Тази кула беше свързана с някаква загадка. За него беше очевидно, че “сянката” преследваше двамата мъже, които преди това бяха влезли в кулата. Яне изчака още малко, но любопитството му беше толкова голямо, че скоро той, приведен, притича по каменната пътека, която свързваше сградата на манастирските помещения и кулата.
Приближи се до вратата на кулата. Тя все още беше открехната. Яне внимателно задържа вратата, за да не може тя да се затвори и да го остави отвън. Внимателно надзърна през отворената врата. Вътре беше тъмно като в рог. Ако “сянката” знаеше за съществуването му и не беше “погълната” от това да следи двамата мъже, можеше да го нападне и моментът, в който той надзърташе, би бил най-подходящ за това. Но това не се случи. Внимателно пристъпи вътре. Опипа каменния под и отк
Ill том “Xaudvm
73
/ глава “Боляровия хан
рехвайки съвсем малко вратата, за да не би тя да вдигне шум, влезе в помещението. Скоро откри, че това е коридор със студени каменни стени и стъпала, които се изкачваха нагоре. След входа каменното стълбище, което водеше нагоре, завиваше леко надясно. Опипом гой тръгна по него. Вървеше бавно и внимаваше да не бъде изненадан. Сам не знаеше какво го кара да следва “сянката”. Някакво непреодолимо любопитство го тласкаше напред. Но не само това го караше да рискува и да изкачва стълбите. Той като че ли осъзнаваше, че това, което се случваше, по някакъв начин беше свързано с неговия живот. Чак сега си даде сметка колко много рискува, но въпреки това не можеше да се спре. Той се приведе и още по-внимателно и целеустремено се заизкачва, все по-нагоре и по-нагоре.