- Чакай! - каза мъжът и със силната си ръка го отмести от отвора. После, за негов ужас, насочи цевта на пистолета и стреля. Той вече беше огледал входа. Ако помещението беше пещера, за намиращия се вътре не беше имало никаква опасност, но това беше тесен кръгъл отвор, който продължаваше навътре като коридор. Ако вътре нямаше преграда, чупка, разширение или завой, момчето вече беше мъртво или поне ранено. Той усети, че трябва решително да се намеси.
- Чакай, не стреляй! Аз ще вляза и ще го извадя! - без да даде време на мъжа да осъзнае какво казва, изпреварвайки го, преди да е “изпразнил” в отвора пушката си, той се пъхна вътре. Влезе с главата напред, като в ръката си държеше горящата факла. Димът от нея бързо изпълни отвора е дим и остра миризма. Отворът продължаваше навътре, все така тесен. Чак сега си даде сметка, че самият той представлява чудесна мишена - с факла, която го осветява и с главата напред. Ако беглецът беше жив и имаше оръжие, можеше всеки момент да го убие. Скоро почувства, че се задушава. Трябваше бързо да излезе, ако не искаше да се задуши. Пое няколко пъти въздух. Няколко мъже му подадоха факли, но той ги отблъсна.
- Без светлина! Ще се задуша!
- Как ще виждаш? - попитаха го те.
- Ще опипвам - като каза това, Яне отново се мушна в отвора с главата напред. Димът се беше разнесъл и вече само миришеше, но не го задушаваше. Това означаваше, че или пещерата е много дълбока, или има някакви тунели и става течение. За да се движи напред, опипваше пода и стените на дупката, подобна на улей, но освен това разчиташе и на силното си зрение. Стените бяха гладки и излъскани. Явно от тук беше текла вода и беше шлифовала всичко. От много години беше учен да вижда и да се справя много добре в тъмното - тъй като през деня всички от семейството му работеха на къра или се занимаваха с работа по хана, единственото време, в което можеше да се бори и да поддържа пехливанските традиции на рода си, беше през вечерта, а понякога и до късна нощ. Така, когато трябваше да се бори, това ставаше в пълен мрак и при тези занимания се разчиташе на волята на небето, ако има луна и звезди. Не беше лесна работа да се бориш, когато около теб е пълен мрак, и така той се беше научил да вижда в тъмното като котка. Сега, когато се напъха в дупката, разчиташе на това си умение. Но мракът бе
Токораз Memo
12
Ятаган и Меч
ше толкова плътен, че абсолютно нищо не виждаше, въпреки че държеше очите си широко отворени. Пълзеше бавно и опипом. Търсеше някакъв страничен коридор или поне разширение. Знаеше, че е прекрасна мишена, но нищо не можеше да направи. Колкото по-навътре навлизаше, притеснението му намаляваше. Той вече беше почти сигурен, че преследвачите няма да успеят да заловят и наранят беглеца, но пък сега се притесняваше да не станс жертва на грешка. Преследваният, за един ден само, беше преживял ужасни неща и сигурно първо щеше да го убие и после да види кой е. В този мрак със сигурност нямаше да го познае. Най-накрая стигна до ръба. Отначало с лицето си усети някаква промяна, нещо като полъх, каго че ли долови пространството пред него с някакво свое ново сетиво. После с пръстите си напипа ръба на зеещата пред него пропаст. През цялото време беше опипвал стените на каменния улей, в който пълзеше, но никъде не беше открил страничен коридор, дупка или дори разширение, в което евентуално би могло да се скрие момчето. Човекът, мушнал се преди него в дупката, би могъл да бъде единствено в пропастта. Остана още малко до ръба. Имаше някаква надежда, че той може да се е скрил и да виси над пропастта. Ако беше така той нямаше да може дълго да издържи. Опипа ръба на пропастта, като протягаше ръка докъдето можеше да стигне. Разчиташе, че беглецът можеше да се е заловил за някакъв зъбер и да виси над пропастта. Нищо обаче не откри. Нямаше и следа от него. Там долу, в бездната, се чуваше шум от вода. Най-накрая се убеди, че беглецът вече не е тук. “Дано се е спасил!” - с тази мисъл и надежда той запълзя назад.
Когато излезе, вдиша дълбоко от чистия, прохладен, вечерен въздух. Въздухът вътре беше застоял и още миришеше на дим. Освен това чувството, че лежи в подножието на огромна планина, като че ли го задушаваше. Останалите мъже от потерята му помогнаха.
- Няма ли го? - питаха потераджиите. - Видя ли го?
- Няма го. Със сигурност вече не е жив! - той каза това, но не искаше думите му да са истина. Искрено желаеше момчето някак си да се е спасило, макар че сам малко вярваше.
- Дано е пукнал в мъки! - каза някой от мъжете, но не можеше да види кой, защото всички се бяха скупчили около него и не можеше да различи лицата им.
Стисна юмруци. Момчето което преследваха му беше мило. Как смееше някакъв червей да го обижда? Той беше лъв и би разкъсал всички тези гащници, които бяха просто селяни и само оръжието и тяхната численост им вдъхваха смелост. Като единици те бяха нищо и той много добре знаеше това. А и много добре знаеше какво представлява момчето, което преследваха.