- Инокентие! Инокентие!
Яне разбра името поне на единия човек. Той се казваше Инокснтий. Не се ли казваше така младият послушник, до когото беше вървял в деня на освещаване на черквата до Боляровия хан и който беше доверен човек на благодетеля му Пафнутий? Яне не виждаше мъжа, който стоеше пред входа и който търсеше своя приятел, но се притисна плътно до стената. Този, когото нарекоха Инокентий, скоро не издържа и се обади:
- Какво си се развикал, бе? Скрий се веднага!
- Търсят те - продължи да говори човекът пред входа.
Ill том “Хайдут
77
/ глава “Боляровия хан “
Тогава мъжът, който се намираше скрит в сянката на арката, трескаво заговори:
- Сгащихме го! - каза той, а после продължи: - Никой не е излизал от скрипторията, дори не се е приближавал до вратата. Така че съвсем скоро ще открием кой като плъх се е сврял вътре.
Яне слушаше внимателно, но нищо не разбираше. Единственото което разбра беше, че кулата библиотека се нарича скриптория. Разбра и още нещо, човекът скрит в арката лъжеше своя приятел. Яне със собствените си очи го беше видял да влиза и да излиза от скрипторията, а той говореше други неща на приятеля си.
Двамата мъже се бяха приближили един към друг, бяха се скрили в сянката под арката и наблюдаваха. Освен това те си говореха и продължиха да обсъждат нещо, но вече го правеха много по-тихо и Яне не успя да чуе нищо от думите им. Мина доста време, на Яне му беше студено, а от това, че вече толкова време стоеше прав, опрян в студената каменна стена, без да шава, цялото му тяло се беше схванало. Стори му се, че мина безкрайно дълго време преди двамата мъже да тръгнат нанякъде. Едва след това Яне се прибра в килията си. Искаше да заспи, но не можа. Коремът му стържеше от глад. Опита се да мисли за нещо друго и успя, защото беше станал свидетел на странни неща през тази нощ и сутрин. Е1ай-накрая се реши да заговори Пафнутий. Щеше да му разкаже за “сянката”, за двамата и за нападението в скрипторията, на което беше станал свидетел. Искаше да разбере къде е попаднал и какво се случваше около него. Тук съвсем не беше по-безопасно, отколкото навън.
Времето, в което проигуменът идваше и му носеше храна, отмина. Отначало си мислеше, че от дългото очакване и от глада е сбъркал. Времето обаче продължаваше мъчително да се влачи и скоро слънцето, което проникваше в стаята, започна да губи силата си. Никога досега старецът не беше идвал толкова късно при него. Яне отново се опита да мисли за нещо друго, но този път не успя. Коремът го болеше и му минаваше само за миг, когато се присвиеше. За да не мисли за храна, взе в ръце ятагана на Кара Мустафа. Прекрасното оръжие заблестя в ръката му и като че ли го засити с красотата си. Яне го развъртя и съвсем забрави за глада. Продължи да върти оръжието, докато в килията не стана съвсем тъмно. Колкото и да не му се искаше да си признае, явно днес старецът не само беше закъснял, но и въобще нямаше да дойде. Гладът му беше голям, но навън за него ставаше все по-опасно. Затова, въпреки болката, се застави да легне и да заспи. Не му беше лесно и дълго се въртя. Така и не разбра кога заспа и дали въобще спа. Лежането в тъмното постепенно премина в кошмар. Сънуваше храна, много храна, пе
То корен Memo
78
Ятаган и Меч
чени пилета и мек, бял, пухкав, димящ хляб. Сутринта кошмарите му преминаха в будно състояние. Явно реалността беше не по-добра от кошмарите. Двете се различаваха само по това, че когато беше буден в корема му се загнездваше болката. Сутринта вече разпръсваше светлината на изгряващото слънце в малкото прозорче, което осветяваше килията. Болката в корема ставаше все посилна и посилна. Нямаше какво да направи, трябваше да чака стареца да му донесе храна. Ядосваше се, че Пафнутий го беше забравил. Колко безотговорно от негова страна. Как ли сега старият проигумен, сит и на топло, си спеше в леглото, а той тук се превиваше от глад и студ? Стана и се раздвижи. Знаеше, че за да минава по-бързо времето трябва да прави нещо. Стана и отново извади ятагана. Колкото и да беше странно, когато хвана бялата кокалена дръжка на ятагана, това го успокои и като че ли вля сили в изнуреното му тяло. Освен сила, въртенето на блестящото оръжие изискваше пълното внимание на Яне и докато го въртеше, за да не си отсече някой пръст, той беше длъжен да мисли само за оръжието и за това, което правеше. Това много му помагаше да спре да мисли за глада. Така минаха няколко дни, а Пафнутий все не идваше и не идваше. Положението на Яне ставаше все по-лошо. На третата сутрин, откакто не беше ял нищо, при опита си да стане той залитна и се удари в стената. Пред очите му беше причерняло и доста дълго не успя да прогледне. Бавно успя да се набере по стената. След това, въпреки отпадналостта си, усети как в него се надига ярост. Нима така щеше да загуби живота си? Той никога нямаше да се предаде! Не беше свикнал да се спотайва. Беше ясно, че нещо лошо се беше случило с монаха, който го беше подслонил и се грижеше за него. Старият презвитер или беше болен, или му се беше наложило да напусне манастира. Сега това нямаше значение. Яне трябваше да се погрижи за оцеляването си. Не беше преживял всичко това, за да умре като плъх, сврян в дупката си. Привечер Яне събра всичките си сили и решителност и излезе в мрачния коридор. В тъмното не знаеше дали не му причернява пред очите, затова ходеше е широко отворени очи. Още докато беше в килията усети, че тази вечер не е като другите. С притъмняването двора на целия манастир се освети от огън или от пламъците на свещи. Сега, когато стигна до арката, се сепна. Пред очите му се разкри чудна гледка. Пред кулата стояха множество хора. Повечето от тях бяха облечени в черни монашески раса и държаха в ръцете си горящи факли. В първия момент Яне се стъписа и се дръпна назад. После бавно събра смелост и отново надзърна. За него нямаше никаква опасност. Всички хора стояха на светло, а той беше в тъмното, така че никой не можеше да го види. Освен това всички бяха насочили поглед към входа на кулата и бяха обърнати с гръб към него. Той се понавдиг-