Токораз Memo
80
Ятаган и Меч
шение. В първия момент реши да разбие вратата на проигумена и после щеше да изчака стареца, и да го моли за помощ. Опита, но не успя. Разколеба се. Обърна се и бързо скочи по стълбите. Трябваше да изпревари качващите се по стълбите монаси. Размина се с тях на косъм. После веднага потъна в мрака на коридора и бавно вървеше към дъното на пандурския етаж. Все по-отчетливо чуваше стъпките на приближаващите хора и само тъмнината го защитаваше. Най-накрая стигна до крайната врата на коридора. Тази стая се намираше точно над неговата килия. Ако имаше шанс, тази килия можеше да не е заключена и тъй като беше последна - да не е населена. Натисна вратата, тя поддаде и така се оказа в стаята. Поне за малко беше защитен от идващите пандури. Скри се зад вратата и зачака. Мина доста време, но никой не отвори вратата на килията. А може би щеше да има късмет и да се окаже, че никой не живее в килията. После си спомни, че много пъти беше чувал стъпките на някого отгоре. Това означаваше, че някой живееше тук. Вече много по-спокоен изчака още малко. Скоро шумовете на монасите от съседните килии намаляха и постепенно съвсем затихнаха. Явно пандурите един подир друг заспиваха и пътят му за отстъпление вече беше чист. В коридорите и по стълбите не се чуваше никакъв шум. Но точно когато се готвеше да излезе от стаята и да се прибере гладен в килията си, отвън дочу стъпките на някой закъснял монах или пандур. Първо чу проскърцването на дървените стълби, а после бавните стъпки се разнесоха из доксата*. Яне слушаше стъпките с нарастващо напрежение. Беше сигурен, че е пандур, защото се движеше по етажа на пандурите. Очакваше всеки момент те да спрат и да се чуе изскърцването на врата. Но това не се случваше. Стъпките - колебливи и бавни, не спираха. Те се приближаваха все повече и повече до него. Най-накрая, за негов ужас, човекът спря до вратата зад която той се беше скрил. Яне чуваше дишането и шумоленето на дрехите на човека от другата страна на вратата. Прилепи гърба си към стената и се вдигна на пръсти. Притесняваше се, когато човекът отвори вратата, тя да не опре в него и гой да го усети. Човекът опита да отвори вратата. Вкара ключа в ключалката и се опита да го завърти, после бутна вратата и тя се отвори. Дали човекът нямаше да се досети, че някой е влизал в килията му? Той промърмори нещо, докато влизаше, но нищо повече. Така, както беше отворил вратата, за миг Яне се почувства заклещен между ъгъла и вратата. После човекът затвори вратата. Двамата се намираха в стаята. Човекът след малко щеше да запали светилник и тогава Яне трябваше да предприеме нещо. Още не беше решил какво да прави. Едно беше ясно, вече не мо
*докса - широк манастирски чардак
Ill том “Хайдут
81
I глава “Боляровия хан
жеше да се измъкне без да бъде забелязан. Добре че все пак пандурът беше сам, така щеше да му е по-лесно да се справи с него. Яне стоеше все така притаен и се опитваше да диша тихо, така че човекът да не го чуе. Той много добре чуваше тежкото му дишане и шума от дрехите, които в момента събличаше. Сега беше най-удобното време за нападение, докато ръцете на мъжа бяха заети или омотани в дрехите. Яне събра всички сили и скочи напред, там където беше сигурен, че се намира мъжът. Той не го виждаше, но се опита да прецени точното място, където се намираше и разстоянието до него. Ударът беше силен. Въпреки че той нападаше, сблъсъкът между двете тела изненада и него. Още докато беше във въздуха, сграбчи пандура отзад, така че ръцете му попаднаха в силните му ръце като в клещи. Стисна човека така, че той не можеше да мръдне. Още от дете, когато се бориха с брат си, той беше свикнал да скача и така да блокира всякакво движение на човека, който е хванал. И сега той почувства колко силно е хванал пандура отзад. От този захват почти никой не беше успявал да се изплъзне. Яне стискаше с всичка сила. Искаше да съчетае изненадата си с достатъчно силни действия, които да не позволят на пандура нито за миг да се съвземе. Той много добре знаеше какво предимство дава изненадал а. Това беше едно от най-силните оръжия на всеки воин. Години наред той и неговите роднини се опитваха да изградят бързина, с която да изпреварват противниците си. Но най-добре беше тази бързина да се съчетае с изненада и самата тя да носи изненада. Сега изненадата беше на негова страна и той знаеше, че трябва докрай да се възползва от нея.
В този момент човекът, който Яне беше сграбчил, започна да се бори и съпротивлява. Това беше невероятно. Повсчето хора, изненадани по такъв начин, се вцепеняват и не могат да помръднат, но мъжът се опитваше да разкъса захвата. Това беше единственото правилно движение в тази ситуация, но беше движение, което можеше да знае само човек занимавал се с пехливанска борба. Досега единствено брат му беше успявал да се изплъзне от такъв захват и то именно по този начин. За голяма изненада на Яне, мъжът вместо да се бори, което само би усложнило положението му, постъпи по най-правилния начин - клекна и в същото време силно разтвори ръце. Тъй като захватът на Яне се беше вдигнал към раменете, пандурът успя да го разкъса, но това не свърши до тук. Следващите действия на пандура искрено изненадаха Яне. Той се извърна към него, наведе се, бръкна и го хвана с ръка между краката. Яне се усети много късно, опита се да се предпази, но беше закъснял. Пандурът вече го вдигаше. В тъмното Яне усети как лети, а след това дойде и ударът. Явно главата му се беше ударила в ниския таван. После се отпусна и усети как “ляга” на рамото на пандура. В този момент гла