Токораз Memo
82
Ятаган и Меч
вата му беше на рамото на нападнатия от него мъж. Пандурът обаче не спираше, той така се засили, като че ли искаше да премаже главата му между себе си и стената. Яне опита да се предпази, но не успя. Силата на удара беше толкова голяма, че загуби съзнание. Като в сън почувства как пада надолу. Не можеше да определи дали е жив и пада на пода, или е мъртъв и потьва в ада.
Не знаеше колко време беше лежал, но когато отвори очи видя, че килията е осветена от мижав светилник, който не успяваше да прогони мрака и вътре цареше мъждива здрачевина. Все пак скоро видя мъж, седнал на ниско трикрако столче пред него. Преди това обаче усети, че ръцете и краката му са вързани с дебело въже. Опита се да се размърда, но не успя. Явно въжетата бяха здраво стегнати. Мина време преди да осъзнае, че пред него стои не кой да е, а същият онзи мъж, който по-рано тази вечер, Брадатият беше определил за нов презвитер. Чак сега Яне започна да мисли. Но Пафнутий беше именно презвитер и началник на книжниците в манастира. Щом този мъж беше определен за нов презвитер това можеше да означава, че Пафнутий е много болен, или не знаят къде е, а най-лошото - можеше да е мъртъв. Това обясняваше много неща.
Мъжът видя, че Яне се размърда и стана. Беше изпратил Петко да купи агнешки кожи, за да се махне от манастира. Знаеше много добре, че приятелят му е много притеснен от случващото се. Инокентий беше дошъл да види приятеля си, защото искаше да му каже още нещо и когато беше влязъл в килията, се беше препънал в изпружения на земята човек. Отначало мислеше, че това е тялото на приятеля му, когото потераджиите или “сянката” най-после бяха докопали. Но когато запали светилник разбра, че лежащият на пода мъж не е Петко. Пред него лежеше напълно непознат мъж. Как той беше попаднал в заключения манастир, Инокентий не знаеше и не можеше да си обясни. Кой беше човекът? Какво беше станало с Петко? Защо този мъж, проснат на пода, лежеше в килията на приятеля му? Инокентий реши да намери отговори на тези въпроси, затова след като беше проверил, че човекът е жив, го беше завързал. До стената откри оръжието му - красив и ценен ятаган. Това оръжие беше турско. Ятаганът беше много скъп и не можеше да бъде на случаен човек. Този не беше обикновен турчин.
Мъжът се раздвижи, но така завързан и лежащ, той не можеше да говори.
- Кой си ти? Откъде си? Какво направи с човека в тази килия? Кой те изпрати? - въпросите на Инокентий “валяха” един подир друг. По всичко си личеше, че монахът едва беше дочакал човекът да дойде в съзнание и ги беше обмислил добре. Човекът или не можеше да отговори, или не искаше. За да разбере това, Инокентий повдигна мъжа, както си беше овързан. Едва сега, когато се приближи до него и го разгледа по-
Ill том “Хайдут
83
I глава “Боляровия хан
внимателно видя, че пред него не стоеше мъж, а момче, което на години беше по-малко от него. То беше доста по-ниско от него, с чуплива руса, почти къдрава, коса. Можеше ли това да е “сянката”, която така безапелационно се беше справила с него и с Петко? Инокентий отхвърли тази мисъл. Не можеше това момче, което беше по-леко и ниско от тях, да е нощният им нападател. Той много добре си спомни вечерта на нападението и като че ли отново почувства онова присъствие, мощта и бързината на “сянката”. Не, това момче не можеше да бъде “сянката”! Инокентий беше сигурен в това. Момчето продължаваше да мълчи. Чак сега се сети, че то можеше да не говори не защото не иска, а защото можеше да не го разбира. Разбира се, ятаганът! Щом имаше ятаган това можеше да означава, че е турчин. От одеве Инокентий се опитваше да го заговори на български, може би човекът въобще не разбираше езика на раята. Инокентий се замисли как да попита турчина всички тези неща, които беше попитал на български. В този момент човекът се размърда и заговори: