- Пафнутий, търся проигумена Пафнутий!
Инокентий трепна. Откъде този човек знаеше за проигумена? Той много добре познаваше Пафнутий, но откъде момчето знаеше името на проигумена?
Какво? - той не успя да скрие изненадата си. - Откъде познаваш Пафнутий? - попита след малко презвитерът.
Яне вече беше решил как да действа. Трябваше на всяка цена да разбере какво е станало със стареца и искаше да го види. В този момент се появи болката. Силна и тъпа, тя като че ли парализираше действията му. Той понечи да опипа главата си, но не успя, защото беше вързан. Имаше чувството, че има нещо голямо на главата, което освен че го болеше, му тежеше.
Инокентий разбра какво мъчи момчето. В ръката си той държеше ятаган, така че след кратък размисъл реши да го отвърже, но все пак държеше върха на оръжието насочено към гърдите на лежащото на пода момче.
- Кой си ти? - пак попита Инокентий, след като преряза въжето, с което Яне беше вързан.
Яне се направи, че не чува и отново попита:
- Къде е проигуменът Пафнутий?
Това ядоса току що назначения презвитер, той стана и размаха ятагана над главата на момчето.
- Ако не ми отговаряш, ще те заколя като яре!
Яне се уплаши от гнева на монаха. Той виждаше как той размахва ятагана на Кара Мустафа и се притесняваше, защото си личеше колко
Токораз Memo
84
Ятаган и Меч
лошо владее оръжието. За да предпази монаха от самонараняване или за да не го нарани без да иска, той реши да говори.
- Казвам се Яне - той бързаше да отговори, за да накара монаха да спре е нелепото мятане на ятагана. - Тук ме прие Пафнутий, ако не вярвате го попитайте! Гладен съм, искам да ям!
Докаго говореше това, Яне опипа главата си. На слепоочието имаше огромна подутина, която го болеше. Явно човекът, когото беше нападнал в тъмното, го беше ударил в сляпото око или това се беше случило, докаго беше падал. Колкото повече време минаваше, толкова по-ясно си спомняше какво беше станало преди малко. Колкото и да беше странно този човек, който сега стоеше пред него, го беше хвърлил и го беше победил, него, победителят на борбите на Четиридесетте извора, наследникът на най-славния български пехливански род - Боляровите. Сега той не смееше да погледне монаха. Как можа да допусне някакъв калугер да го победи? Тази мисъл още повече огорчаваше настроението му и като че ли караше главата му да го боли още по-силно и по-силно.
- Какво търсиш тук? - попита монахът.
Яне се замисли дали да се довери на монаха. Все пак това момче, новият презвитер, беше вторият човек, който познаваше в манастира. Забави още малко своя отговор и най-накрая реши да говори.
- Казвам се Яне. Много съм гладен, не съм ял от няколко дни. Крия се от потеря турни.
Думите на седналия на пода мъж накараха Инокентий да разбере кого бяха търсили турците. Той беше помислил, че преследват Петко, но явно те бяха търсили Яне, скрит в манастира от проигумена Пафнутий. Старецът, въпреки че по нищо не беше показал, през цялото време е знаел какво се случва. Някакви игри се бяха играли в манастира и как-то сега се разбираше Пафнутий е бил в центъра им.
- Много съм гладен! - продължаваше да говори неговият пленник.
Инокентий имаше нужда да помисли, но мрънкането на седящия на
пода човек му пречеше. За да спечели време, той реши да заведе момчето да хапне. Наведе се и стегна с въже ръцете му. Яне се съпротивляваше и опитваше да направи така, че въжето да не се впие много в китките му. Инокентий за миг се стъписа, защото осъзна колко силни са ръцете на момчето. Все пак успя да го върже колкото се може по-стегна- то, за да е сигурен, че то няма да побегне или да опита някаква съпротива. След това му помогна да се изправи, взе светилника и в същото време каза:
- Как казваш те викат?
- Яне.
Ill том “Хайдут “
85
/ глава “Боляровия хап
Инокентий водеше своя пленник, като го подхващаше за лакътя. В другата ръка той държеше светилника и ятагана. Двамата излязоха в тъмния коридор. Светлината на кандилото, което и без това беше мижа-во, сега съвсем се разсея в гъстия мрак навън и не помагаше на двамата да виждат къде стъпват. Тази нощ беше тъмна и мрачна. Докато слизаха по дървеното стълбище, Инокентий беше много внимателен. Стъпалата бяха тесни и стръмни, така че двамата не можеха да ходят един до друг. Затова монахът пусна Яне напред, но тъй като светлината идваше откъм гьрба му, той сам правеше сянка на себе си и не виждаше почти нищо. Изведнъж Яне се препъна и политна напред, понечи да се хване и да спре падането си, но ръцете му бяха вързани и той падна тежко по стръмните стъпала, като се претърколи няколко пъти. Грохотът от падането беше страшен. Със сигурност пленникът се беше ударил лошо. Монахът понечи да помогне на лежащото на земята момче. Той постави светилника на земята и с ятагана разсече възлите на въжето. Докато правеше това, отнякъде дойде Йосиф Брадати. Той беше облечен с расо, което означаваше, че въобще не си е лягал, а сигурно така е обикалял из двора на манастира.