Ill том “Хайдут “
13
I глава “Боляровия хан
- Да се разотиваме! - каза той. - Той е мъртъв! Няма смисъл да оставаме повече!
Думите му бяха посрещнати с одобрение. Повечето мъже. особено турците, зашумяха и започнаха да се подготвят за тръгване.
- Стойте! - извика пак същият глас. - Няма да си тръгнем от тук, до-като не видим трупа на беглеца. Докато не сме сигурни, че е мъртъв, до-като не открием доказателство за това, няма да си тръгнем!
В този момент турците се възпротивиха. Така скоро се стигна до спор между предводителите на турците и българите. Препирнята беше доста разпалена и се чуваха отделни реплики и възклицания. Мина доста време преди да се вземе някакво решение. А то беше, че който иска си тръгва, а който иска остава. Всички турци се приготвиха за тръгване, а българите събраха клони и дръвчета и запалиха огън. Той искаше да се прибира, но се замисли дали няма да е по-полезен на беглеца, ако остане с преследвачите. Със собствените си очи беше видял къде бе попаднал той - в самия пъкъл. За съжаление едва ли беше жив. Никога нямаше да открият трупа му. Сигурно беше мъртъв. Тази мисъл все по-упорито се загнездваше в съзнанието му. Не искаше да види тялото на беглеца, ако го открият, но ако останеше можеше да види само това. Така той взе решение и малко след като турците тръгнаха обратно към родното си село и той си тръгна. Разстоянието до Боляровия хан не беше голямо, но вървеше в тъмното, а и най-накрая трябваше да се изкачи по един баир. Така, когато потропа на вратата на хана, вече беше късно посред нощ. Скоро дочу мърморене и една светлина се появи, (виж карта 4, стр. 674)
- Кой е? - попита баба му отвътре.
- Бабо, аз съм, Яне - той се опитваше да приглуши гласа си, за да не буди роднините си и ако имаше гости, отседнали в хана.
- Яне, ти ли си бе? - за всеки случай попита пак баба му.
- Аз съм, бабо. Аз съм.
Баба му явно позна гласа му, защого чу как тя вдигна голямото дървено резе, което залостваше портите на хана.
- Ха, влазяй де! - подкани го тя.
Той безшумно, като сянка, се промъкна през процепа, който се беше образувал при открехването на портата.
- Много окъсня бе, Яне. К’во стана?
- Нищо, бабо, после ще разкажа.
- Ха, влазяй, влазяй - подкани го пак баба му.
Големият хан се намираше пред него. Той беше едно голямо помещение с миндери по края. Имаше много маси и столове, а в дъното - голям дървен тезгях. След като хората се нахранеха и пийнеха на масите, те лягаха направо на миндерите покрай стената и спяха. Под миндерите
Токораз Memo
14
Ятаган и Меч
имаше място и ако стоката им беше по-малка, можеха да я държат там. Така сигурността им беше най-голяма. Семейството на Яне не спеше в хана. Отстрани беше построена къща от две кирпичени стаички. Едната беше по-тясна и пред нея имаше нещо като малък чардак. Покривът беше със стари турски цигли и продължаваше и над малкия чардак. За да се подпира покривът, отпред на чардака беше поставена дебела, дървена колона. Дървото беше черно - времето го беше полирало и оцветило така. Любимото нещо на децата беше да се хващат за гази колона и да се въртят. Когато беше по-малък, той обичаше да опира нослето си в колоната и така чувстваше мириса на смола и далечни магически места. Дървото беше от ливански кедър, донесено от страни, където въздухът мирише на тамян, смирна, тежки парфюми, пустиня, море и на момичета, танцуващи в ефирни копринени воали. Когато той вдишваше миризмата на дървото, си представяше това и си спомняше приказките на дядо му за далечни земи, юнаци и магии.
Сега обаче той нямаше време да мисли за всичко това. Зави надясно към къщичката, в която живееше семейството му. Те явно бяха надзъртали през прозорците и го бяха видели, защото когато тръгна натам в прозорчетата и зад пердетата вече се виждаха светлини. Баба му креташе пред него със светилник в ръка. Отначало мина покрай чимшира, а после, когато мина покрай колоната, той я потупа и с радост усети мекото топло дърво, което като човек го очакваше и радостно го посрещаше. После влезе в лявата стаичка, където спяха майка му, баща му, той и брат му. Дядо му и баба му спяха в съседната стаята.
- Много по нощите бе, сине! Защо не остана да преспиш някъде? - каза баща му. Всички в къщата спяха направо върху пода. Отдолу постилаха няколко черги и така се натъркалваха направо върху пода от не-печена глина. Отгоре се завиваха с няколко одеала. Чергите бяха парцалени. Тях баба му ги тъчеше на големия стан. който се намираше в обора при животните. Те бяха шарени и не се тъчеха от прежда, а от парцали. Така чергата се оцветяваше в цветовете на парцалите, от които беше изтъкана.