После изведнъж брадатият мъж започна едновременно да задава въпроси и да обяснява на гледащия монах какво прави.
- Преди години измислих начин как да разпитвам хора, извършили тежко престъпление, без да ги измъчвам. Изтръгването на признание с мъчение не важи, защото всеки по-страхлив е готов да си признае всякакво престъпление, само да се изплъзне от болката при разпита. Някои хора предпочитат смъртга пред болката. Тогава срещнах един мъдър кадия, който ме подсети и аз измислих този начин. Той пръв беше започнал да разпитва по този начин. Кадията се славеше с благия си нрав и с това, че откъдето минеше не оставаше неразгадана загадка. Аз развих неговия метод. Според него всеки човек, който е извършил или е наблюдавал някакво убийство или друго мерзко деяние, го запомня и то оставя дълбок отпечатък в паметта му. Когато ти успееш да му го разкажеш достатъчно точно, споменът се завръща и човекът се издава, реагира на този разказ. Най-добре това си личи по ръцете. Така аз държа ръцете на човека и му разказвам какво се е случило в момента на убийството. Описвам му природата, времето и всичко останало. Така човекът, чрез изпотяване, неволни трепвания и спазми, ми разкрива дали е бил там, или не, дали тази картина му е позната, или не.
После Йосиф продължи да пита и в същото време да обяснява на Инокентий за убийството. Яне също чу думите на брадатия мъж и се притесни. Той се чудеше как да отпусне ръцете си, за да не се издаде. Питаше се какво ли трябва да направи, за да заблуди стареца. Неочак
Ill том “Хайдут
93
/ глава “Боляровия хап “
вано разпитът свърши и старецът се изправи. Яне се отпусна с облекчение. По време на разпита не чувстваше болката в главата, но след разпита тя отново се върна.
- Невинен ли е, учителю, или виновен? - нетърпеливо попита Инокентий.
В този момент Яне мразеше малко по-големия от него монах.
- Да излезем да се разходим и ще ти разкажа още за метода - уклончиво отговори Йосиф. - А ти, момко, хубаво се наспи!
Тази нощ Яне така и не можа да мигне. На сутринта разбра отговора, който Йосиф беше дал на Инокентий. Още призори началникът на пандурите дойде и с грубо думкане го събуди. Той скочи в просъница, но дори нямаше време да се уплаши. Веднага беше зачислен към пандурите на манастира.
- Таман един от пандурите ми избяга, запиля се някъде - каза началникът. - Идвай, вземай дрехи, ще ти зачислим оръжие и от днес започваш работа в дружината на пандурите!
Замаян Яне правеше всичко, което човекът му кажеше. Чак по-късно през деня разбра, че брадатият презвитер явно го беше обявил за невинен. Олекна му. Освен това животът на пандурите много му допадаше. Зачислиха му една крива арабска сабя, но той не можа да свикне с нея, отиде до килията си и извади ятагана на Кара Мустафа, който беше скрил в една пролука между камъните. Башпандурът много се учуди откъде момчето може да има такова хубаво оръжие, достойно за паша, но не го попита. Той вече усещаше, че Яне е пазен и наблюдаван от самия епитроп и от новия презвитер Инокентий. А иначе момчето беше добро, послушно и изпълнително. То веднага допадна на всички. Правеше всичко, което му се кажеше. Не се нуждаеше от допълнително подканя-не. Яне изглеждаше крехък, но всъщност имаше голяма сила, беше жилав и с радост се хвърляше да върши и най-мръсната работа, на която другите пандури се мръщеха. Силата и издръжливостта му скоро направиха впечатление на всички и те започнаха да го тачат все повече и повече. Той беше свестен човек и никому лоша дума не каза. Освен това се отличаваше с весел нрав и умееше със случките, които разказваше, да весели цялата дружина. Не след дълго Яне се превърна в безценна част от групата на пандурите.
Скоро пандурите тръгнаха на лов, а те ловуваха в една местност под село Орешец. Това беше най-омайното и чудно кътче на света. Тук боровете и елите се докосваха до другите дръвчета. Особено есента, кога-то Бог като с четка разпръсваше златно жълтото, огнено червеното и всички останали небесни цветове, що ги има само в дъгата, тук ставаше невероятно красиво. Есенните цветове се смесваха с все още зеле
Токораз Memo
94
Ятаган и Меч
ните цветове на елите и боровете. Нямаше човек който, като види тази красота, да може да стърпи възгласа си и да не вдиша дълбоко, за да поеме повече от красотата божия. Полянките бяха с ниска трева и отвсякъде бяха оградени с храсти и дръвчета, като че ли нарочно засадени от нечия божествена ръка, за която в този момент най-важна е била красотата. Пандурите бяха дошли в този топъл есенен ден да ловят глигани. Зимата наближаваше и манастирът се нуждаеше от прясно месо за студените месеци. На Яне му бяха зачислили и един лък със стрели. Преди лова башпандурът беше разпределил задачите. Най-опитните и добри стрелци бяха отишли да чакат на пусия глиганите, а по-младите и неопитни, сред които беше и Яне, трябваше да плашат животните и да ги насочват към стрелците. Задачата на плашачите беше да вдигат шум. Глиганите, макар силни и опасни животни, бяха много плашливи, така че едва ли някой от плашачите щеше да види глиган по тези малки полянки с ниски храсти. Затова Яне вървеше и потропваше с две летви, но без никакъв ентусиазъм. Неговото желание беше да бъде в групата на стрелците и наистина да ловува. Всичко това го караше да ходи без особено желание и да обикаля повече, разглеждайки красотата на околната местност, отколкото вживявайки се в лова. Изведнъж, както си ходеше и се оглеждаше, храстите пред Яне се раздвижиха. Той се сепна и спря да тропа. Изненадата му беше толкова голяма, че кръвта му се смрази и той застина на място. “Какво беше това?” - въпросът нахлу в главата му, по-скоро като опит да избяга от това, което много добре осъзнаваше. Съвсем скоро видя с очите си това, от което се притесняваше. Пред него се показа огромен и черен, като самия дявол, глиган. Той беше толкова близо, че стреснатото момче виждаше всеки косъм от четината на огромното животно. Глиганът изгрухтя и с рязко движение се обърна с големите си бивни към него. Яне не искаше да мисли какво ще се случи в следващия момент. Беше впечатлен от това колко бързо и поврат-ливо беше животното. Взираше се в голямата глава и сближените му очи, с които то го гледаше изпитателно, готово във всеки момент да нападне. Момчето опита да извика за помощ, но някаква невидима ръка го беше стегнала за гърлото и от там не излезе нито звук. Изведнъж, без предупреждение, животното се втурна право към него. Това беше нападение, нямаше никакво съмнение. То беше навело ниско глава и към него летяха двата му бели, криви като сърпа на луната, бивни. Яне погледна наляво и надясно за помощ, но наоколо нямаше жив човек. Решението да действа беше по-бързо от самата му мисъл. Без да преценява и да мисли, като на сън хвърли летвите с които тропаше, свали лъка, хвана стрела, постави я на тетивата, изтегли силно и я пусна. Без да мисли отстъпи вдясно, така че насочи стрелата зад левия крак на глигана, точно