Тази есен предстоеше един последен лов. Кръвта на Яне отново кипеше и той се грижеше за оръжието си. На другия ден ловците щяха да тръгнат за този последен лов. Припасите на манастира бяха запълнени, но игуменът държеше да има повече храна, за черни дни.
Токораз Memo
96
Ятаган и Меч
От известно време Яне и Инокентий се упражняваха заедно. Младият монах учеше Яне на някакви техники, които знаели монасите такси-диоти. За негово голямо учудване Инокентий знаеше техники на борба и ги правеше точно така, както ги правеха Болярови - с високо вдигане, удар в земята и с натягане през цялото време, докато се хвърля. Всичко това много учуди Яне, който започна да си мисли, че може би тези техники не са известни само на неговия род, както дядо му много пъти му беше казвал. Двамата се упражняваха и вечерта Яне си легна по-рано. Оръжието му беше готово за последния лов. Бяха му дали едно старо ръждясало копие, което той с големи усилия беше излъскал и наточил. Все пак това оръжие беше много неудобно. Беше тежко, с много груба, дебела и крива дръжка. Сега нямаше време, но когато се върнеше от лова трябваше да смени дръжката на маждрака. Преди да заспи се сети за уважението, което пандурите имаха към него, усмихна се и заспа.
Сутринта беше слънчева, една от тези утрини, в които слънцето все още напичаше, но вече нямаше предишната си сила и не прежуряше, а само топлеше. Две пеперудки си играеха над един зелен чимширов храст. Яне се загледа в полета на белите пеперудки, които като че ли танцуваха.
Старият манастирски котарак, който допреди малко се беше навирал из миши дупки, стана, лениво се изтегна и бавно, някак гордо, тръгна между чувалите пълни с жито и друга стока. Той отново бавно се протегна и разтегна тялото си, а после тръгна между едрите чимширени храсти. Котаракът обаче въобще не се интересуваше от полета на пеперудките.
Яне изгледа котарака и престана да вижда пеперудите. От силните слънчеви лъчи очите му се затваряха, но душата му ликуваше. Беше свободен. Най-накрая можеше да излезе и да бъде сред хората. Предстоеше последният лов. Досега той беше направил достатъчно, за да заслужи уважението на своите приятели, но днес му се отдаваше един последен шанс и той щеше да се възползва от него. Харесваше му да бъде пандур. Цял живот се беше борил и учил на това да бъде воин. За него да работи като пандур беше сбъднатата му мечта. За човек от раята, който иска да стане воин, това беше единственото нещо, което можеше да прави. Той често се беше замислял какво би могъл да прави, когато станеше мъж. Не искаше цял живот, като баща си и дядо си, да обработва земята. Раята нямаше право да носи оръжие и да служи като аскер, затова той мислеше да се хване на работа като пазач на кервани. Станимака беше най-близкият голям град до Боляровия хан и също така беше голям търговски център. От него тръгваха най-много кервани за Истанбул, Бяло море, Солун. Тъй като пътищата минаваха през Родопа плани
Ill том “Хайдут
97
I глава “Боляровия хан
на или през Странджа, керваните трябваше да се охраняват. Тази работа се вършеше от дервентджии. Това бяха хора, сред които имаше и християни, които пазеха керваните от хайдутите и всякакви други банди. За тази работа дсрвентджиите получаваха част от товара, който продаваха и така печелеха пари. В планините и по проходите имаше цели дервентджийски села. В тях хората се занимаваха само е това. Те бяха със специален статут и не плащаха повечето от данъците, които тегнеха над останалата рая. Тайно Яне много пъти си беше мислил как, като порасне, ще избяга от кърската работа и ще отиде в Станимака, където ще се хване да работи като дервентджия.
Маждрака, който беше излъскал до бяло, сега осветен от утринните лъчи, светеше като от чисто сребро. Може би единственото за което съжаляваше беше, че като дервентджия щеше да си има собствена пушка бойлия и пищов табанджия. А сега беше въоръжен е ятагана на Кара Мустафа, с лък със стрели и с това криво копие.
Цялата група пандури напусна манастира и се насочи към Родопа планина. Този път обаче не се спряха до първия скат, а навлязоха дълбоко в планината. Башпандурът явно беше решил като за последно да се върне с богат улов в манастира и водеше дружината дълбоко в недрата на планината. Тук освен глигани можеха да се срещнат мечки, вълци, сърни, елени и всякакъв друг дивеч. Пандурите бяха много внимателни да не се засекат е някоя хайдушка чета, защото изходът от такава среща би бил сражение. Най-накрая, чак след втория ден, дружината се оказа в една широка низина, някъде между селата Петково, Славейно и Горно Дерекьой (днес Момчиловци). Тук те спряха обоза от каруци и като се пръснаха на малки дружини, тръгнаха да ловуват.