Мъжете приеха съобщението и с нищо не издадоха, че са го разбрали. От следващия въпрос той разбра какво се върти в главите на по-старите мъже от рода.
- Можеш ли да ни заведеш при дупката? Помниш ли я?
Момчето само кимна с глава.
- Там обаче останаха потераджиите от Катърли. Те бяха много по-насгьрвени и упорити от турците от Касъмово.
- Турците прибраха ли се?
- Да, прибраха се.
- Знаеш, че турците нс обичат да замръкват по чужди места и къщя - поясни дядо му, обръщайки се към баща му.
След това мъжете започнаха да се приготвят за път. Те много добре знаеха, че жените и без това няма да им дадат мира, докато не тръгнат. Двамата по-възрастни мъже яздеха коне, а на него му се падна да язди едно едро сиво магаре - Марко, силно не по-малко от кон. Точно над
Ill том “Хайдут”
17
I глава “Боляровия хан “
предните крака, върху гърба си Марко имаше черна шарка като резка, която показваше, че магарето произлиза от онези силни, степни животни и носи в себе си тяхната кръв. Марко беше яко животно. То теглеше каруца натоварена повече от тези, теглени от коне. Сега обаче на Марко му бяха сложили самар, върху който седеше момчето. Магарето ситнеше и хубаво разклати вътрешностите му и това, което беше ял.
Още по тъмно мъжете бяха при Дяволското падало*. Скриха животните и започнаха да дебнат мъжете от потерята, които бяха налягали близо до огньове, запалени по коритото на реката. Следите от обилна вечеря бяха нахвърляни навсякъде около огньовете.
Болярови изчакаха сутринта. Момчето знаеше кои са баща му и дядо му и беше сигурен, че ако решат да атакуват и цялата потеря няма да успее да ги спре. Но явно по-старите решиха, че сега това не е нужно. Веднага след пукването на утринта мъжете станаха и се приготвиха за тръгване. Водачите на потерята се опитаха да накарат няколко от мъжете да се напъхат в дупката, но те категорично отказаха и така скоро цялата потеря тръгна да си ходи. Оставиха само двама въоръжени мъже да пазят на входа на дупката. Така, ако случайно беглецът беше вътре и излезете, те щяха да го заловят. Болярови се скриха и изчакаха потерята да мине покрай тях. После легнаха така, че да могат да наблюдават двамата мъже, които пазеха входа. По всичко си личеше, че те правят това без никакво желание. Тъй като беше още ранна утрин, мъжете бяха наметнали на раменете си ямурлуци и пушеха тютюн. Докато баща му и той лежаха, дядо му стана и отиде някъде. Отначало той помисли, че отива по нужда, но скоро, за негова голяма изненада, видя дядо му долу, в коритото на реката. Той поздрави стъписаните пазачи. Те бързо се изправиха и насочиха пушките си към него. Двамата мъже се снижиха. По всичко си личеше, че не знаят какво да направят, дали да се разкрият, или да се спотайват. Тъй като баща му се прикри в тревата, младото момче направи същото. Скоро се чу шум от борба. Двамата надзърнаха, за да видят какво се случва и видяха как най-възрастният мъж от рода се справя с двамата въоръжени мъже. След като видяха търкалящите се по камъните мъже, двамата с баща му побягнаха надолу към реката. Докато стигнат долу, мъжете вече бяха добре завързани, а устите им - запушени. След това момчето придружи баща си, а после и дядо си, до дупката. И двамата искаха да огледат тесния тунел и да проверят думите на Яне. Беше почти обед, когато Болярови отвързаха стражите и си тръгнаха. Връщането беше мъчително. Никой не смееше да заговори. Като че ли чак сега те осъзнаваха какво се беше случило. Когато се
*падало-водопад, пръскало
Токораз Memo
18
Ятаган и Меч
прибраха в хана, и тримата бяха гладни и уморени. По намръщените им лица жените разбраха, че не бива да питат. Когато се наядоха, жените вдигнаха храната и трохите, но оставиха паралията. Дядо му прикани всички да се съберат около нея.
Когато всички от рода се събраха и седнаха, баща му започна:
- Преди време най-големият ми син, а сега и вторият беше повикан при Господ. Мисля, че това са случва, защото тук, където живеем, няма черква и Бог отнема децата ни, като на еретици или езичници. Затова в памет на децата си ще съградим черква и ще живеем в почит към господа наш Исус Христос.
Бог поиска нашия син и не ще го видим вече, и няма никога да има гроб. И за да не умре като караконджул и душата му да не се скита, ще построим черква, която да подслони душата му.
От този момент нататък Петко, както и най-големият ни син, става мълчан човек. От този момент нататък вече няма да споменаваме Петко. Бог го повика при себе си и животът му беше кабил* на бога. От този момент нека се държим така, все едно Петко не е живял, не е бил раждан и никога не го е имало.