В този момент майка му пак изхлипа, като че ли да напомни за себе си и да внесе някаква живинка и състрадание. Иначе всички Болярови бяха като изсечени от камък. Явно баба му и дядо му много пъти бяха преживявали подобни неща. И баща му навярно неведнъж беше губил свои братя и роднини. Яне не знаеше, но по всичко си личеше, че това е така. Майка му, горката, беше дошла от друг род. Дали преди да дойде тук е знаела къде попада? Дали би се съгласила, ако знаеше, че децата й ще станат кабил на тази Болярова война, в която всеки мъж трябваше да води битките си? Той се замисли, че ако някога има жена преди това трябва да я предупреди кой е той, кои са Болярови и каква може да бъде участта на децата им. И ако жена му можеше да има избор, неговият избор вече беше направен от момента в който се беше родил. Може би не жена му беше за оплакване, а той самият.
- Сега единственият ни наследник оставаш ти, Яне - каза баща му и се обърна към него. - Пази се, сине! В теб е нашата надежда и само ти можеш да продължиш рода ни! Сега ти остана единственият Боляров - после баща му се обърна към останалите, насядали около масата. - Трябва да пазим Яне и да не допускаме Болярови да изчезнат! От този момент това е нашата задача! Той е нашата надежда!
Утре ще направим панихида и първа копка за черква. Сега ще изберем място.
* кабил - жертвоприношение
Ill том “Хайдут “
19
I глава “Боляровия хай
С това събранието на семейството приключи. Всички станаха бавно, а старите колене на дядо му тъжно изпукаха. Баба му каза:
- Иване, Яне ще идва ли с вази?
- Че що да не дойде, нека дойде!
Така тримата излязоха от хана и тръгнаха към баира и Долната чешма. Навън вече се здрачаваше. Баща му и дядо му не говореха, те като че ли вече имаха някакъв план и сега само го осъществяваха. Яне беше щастлив, защото вече няколко пъти старите мъже го слагаха да сяда до тях на масата, като равен. Освен това сега го взеха със себе си. Явно времето, за което беше копнял и очаквал толкова дълго, беше настъпило. Той вече беше мъж и мъжете го допускаха до себе си. Радостта му беше толкова голяма, че заглушаваше болката от скорошната загуба на брат му. Всъщност той още не можеше да приеме и да повярва, че брат му е мъртъв. Постоянно му се струваше, че това е за малко, може би само за този ден и утре брат му щеше да се появи отнякъде. Това му пречеше да изпита истинска скръб. “Защо да скърбя, когаго утре Петко ще се появи отнякъде и ще се чувствам глупаво, че въобще съм си мислил, че е умрял?!” - мислеше си момчето.
Тримата мъже слязоха по баира. Точно до чешмата имаше малка полянка, закътана в баира. Дядо му и баща му спряха и огледаха мястото.
- Тук ще бъде! - казаха двамата мъже едновременно.
Яне веднага разбра, че мястото за черквата е избрано. Той също се огледа и веднага разбра, че това е най-подходящото място.
- Ще я съградим така - каза дядо му и посочи, - амвонът трябва да бъде към Кьоравата чешмичка, а Долната чешма - към входа на черквата.
- За да не се види и да не дразни турците, ще я вкопаем в земята. Така турците няма да я видят и можем да я построим без разрешение - каза баща му.
- Трябва да я строим много бързо, за да не ни усетят.
- А ако все пак турците дойдат? - попита баща му.
Дядо му се замисли:
- Ще кажем, че черквата е стара, строена преди много години.
- Трябва да намерим поп! Тате, ти нали имаш приятел поп, ще може ли да го повикаш за утре? - каза баща му.
- Утре трябва да тръгнем още по мръкнало.
След този разговор тримата мъже се прибраха. Двамата с дядо му легнаха да спят, защото беше рсшено утре да тръгнат рано, а баща му и жените помагаха да се свършат ежедневните задължения, за да може да са свободни за утрешната служба.
На сутринта Яне и дядо му оседлаха коня и Марко и тръгнаха на път. Те вървяха към най-близкия манастир, намиращ се до хана. Това беше
Токораз Memo
20
Ятаган и Меч
най-големият манастир в равнината. След няколко часа и след като минаха през Избеглий, а после и през Арапово, те се изправиха пред стените на манастира “Света Неделя”. Той се намираше на югоизток от Боляровия хан, близо до полите на планината. Стените на манастира бяха непристъпни като кале. Яне остана отвън и се наслаждаваше на масивните стени. Представяше си, как вътре е пълно с християнска войска, а той, с орлово перо в шапката си, предвожда тази войска срещу гурците. Така се беше размечтал, че не забеляза, как дядо му излезе, придружаван от един поп, а зад тях се движеше още един по-млад манастирски послушник. Дядо му и по-старият монах вървяха напред, а той и послушникът - зад тях. Тъй като поповете бяха без коне, той трябваше да води за поводите коня на дядо си и Марко. Послушникът, който се казваше Инокентий, носеше дисаги пълни с някакви попски неща, нужни за литургията. Яне се опита да поговори с младия поп, но разговорът не потръгна и така двама вървяха и мълчаха. Единственото, което Яне успя да разбере, беше името на стария монах, а то беше Пафнутий.