Страхил го последва.
Догони го галеното бъбрене на момичето, което постилаше на детето да си легне откъм по-светлата страна на одъра.
Не правиш добре, войводо!
Хайдутите се измъкнаха през цепнатината на светло. Горан се поспря, извади лулата си и почна бавно да я тъпче. Страхил схвана, че е наумил да му каже нещо, та и той се спря.
— Кога смяташ да върнеш момата? — обади се по едно време байрактарят, без да вдига очи от пръстената лулица.
— Не съм мислил — отвърна войводата, като провлече пръсти по мустаците си. — Тя ще трябва да се крие някой и друг ден, докато премине първият яд на Мехмеда…
— Тука ли смяташ да я криеш?
— Нали ти рекох — не съм мислил! Схвана Горан треперливата жичка в гласа му, но додаде все така нехайно:
— Ако мислиш тука да остане, няма да е зле да викнем баба Стойна…
— Защо ти е?
— А бе защо! Хорска челяд е това — трябва да се варди…
— Ами ще я вардим — мръдна рамене Страхил.
— Само момиче не бива нито ден да остане при дружината — това знам аз! — отсече Горан и погледна открито войводата си.
— Защо? — сопна се неуверено Страхил, ала не издържа погледа на байрактаря, та зарея очи към долния край на поляната, гдето димеше огнището.
— Няма какво да ме питаш мене! Щом ти не знаеш — аз ли ще ти кажа? Ти си войводата!
— Щом съм аз войводата — ти ще траеш! Каквото направя, това е! — сопна се Страхил и закрачи към скалите, които ограждаха като стена горния край на хайдушката поляна.
Горан не мръдна, нито рече нещо. Стоеше и гледаше, докато войводата се закри сред скалите. Чак тогава той пухна насъбралия лютив дим и поклати глава.
— Не правиш добре, войводо!
Никога Страхил не беше се сопвал така на байрактаря си, че от баща и брат по-близък му беше. Какво ли не бяха претеглили заедно през отминалите години! Колко пъти Горан беше спасявал и него, и цялата дружина, та момчетата ги почитаха наравно. Мнозина се смениха — едни загиваха, други не изтрайваха и се връщаха в мирния живот, но Горан никога не отстъпи нито крачка от него.
Преди години шайката на Шериф Видинлията напада кошарата на Горана, подпалва къщата му, гдето изгарят живи жената и децата му, и подкарва стадото му да го прехвърли към Тракия. Не знаели те, че стопанинът не е дома. А той за сол бил слязъл. Не видели хаир от това стадо. Спуснал се Горан по тях, като лисица ги дебнел, като вълк ги връхлитал — сам срещу всички. Един по един ги требел. Главатаря Шериф той чак в Одрин настигнал и сред кафенето, както оня си сърбал от филджана, забил камата в гърдите му… Едва след това подирил Страхиловата дружина. Ако не зимуваха нейде заедно, той напролет пръв се явяваше на уговореното място. Привърза се към Страхила и призна от сърце войводството му — макар че и по години, и по опит, и по омраза към чуждите и свои изедници Горан го надминаваше. Свято зачиташе той волята на войводата. Бива ли сега заради едно моме да се скарат?
— Той да се не бърка! — гласно изрече Страхил, като се промъкваше между скалите, за да излезе на обичното си местенце над пропастта, отгдето често гледаше просналото се в синкавия безкрай ширине. — Аз си знам работата: ще я пусна сега, па утре пак тичай да я спасяваш … Ама то два пъти не става … Кога, кай, смяташ да върнеш момата на техните? Ха!
Отпусна се на росната трева и пак загледа цървулите си. Отдавна бе добил тоя обичай — гдето и да седеше, все ще се приведе и ще загледа изтърканите от камънаците пети.
Не му се щеше да признае, че му е дотегнало да скита по балканските поляни — от гора в гора, от пещера в пещера, по пътища и кръстопътища; зиме да плуе в мазите, кошарите и опушените кръчми, а пролети пак да тръгва по старите пътеки. Теглото нямаше край, зулумите не свършваха, а годините преваляха една по една и косата му взе вече да се прошарва…
Все по-често и по-често заглеждаше изтърканите си пети.
Защо? За какво? Докога?
Тия въпроси тлееха у него като пепеливи въглени и кой знае дали нямаше да загаснат с време, ако тая нощ не беше понесъл на коня облеченото като ханъма момиче … Разжариха се въглените!
— Не, прав е Горан! — неочаквано отсъди той. — Май че наистина трябва да викна баба Стойна. Ще ида да я доведа — изправи се той и тръгна към поляната, откъдето бяха минали тая сутрин.
Хайдушко оране
Слънцето прелазваше вече Козловец, когато гората почна да редее — още един-два превала, и конят щеше да нагази бейските ливади Страхил го спря, свали калпака си и подложи лице на ветреца, който полъхваше откъм извитата като подкова котловина.
— Мирише на оране — каза си войводата, като душеше въздуха. — Орачи има наблизо.