Излезе на чисто — там гдето правеха харман някога — и се вгледа да види къщата. Едва различи покрива и между черниците. И тя му се стори нещо не на мястото си — смалила се беше в тъмното, като да бе коленичила пред израслите в последните години черници. На една от тях изпърпа някаква птица. Страхил се вкопа — тръпки полазиха между плешките му само като помисли, че ей сега ще чуе страшното улукане на кукумявката… Но птицата затихна на клончето или в гнездото си и той си отдъхна:
— Добре, че барем кукумявки няма …
Привърза коня за един кол с похлупен отгоре череп, пристъпи към откритите външни стъпала и бръкна между двата камъка, гдето оставяха преди кривата като човка и сплескана като длето в единия край желязна отключалка. Там си беше тя и сега, но щом я взе, ръждата почна да се рони между пръстите му. Изкачи се по стъпалата, но преди да пристъпи на язлъка, опита с крак — страх го беше да не е прогнил и той. Здравата горунова дъска не се подаде. Блъсна я два-три пъти с пета и тя издумка.
— Ще трае години — реши той шепнешката.
Здравата опора под краката му като че му даде малко повечко сила.
Все така яка си беше и горуновата, излъскана в единия край врата. Напипа дупчицата, завря дългия ръждясал ключ, намери нареза на напречната дъска, която затваряше отвътре вратата, и врътна отключалката назад: дъсчицата се отмести.
Бутна вратата, влезе и пак я притвори, за да може да запали огън. Но мазилката отзад вратата се посипа по калпака му, вмъкна се под яката на ризата му… Паяжини облепиха лицето му, мустаците му. Рече да ги махне — още повече ги размаза …
Замириса на мухъл, на прах и гнилота…
Вслуша се, но чу само чегъртането на червеите откъм ъгъла, гдето беше полицата.
Извади огнилото, сложи на кремъка по-големичко парче прахан и зачатка. После пристъпи към огнището, напипа в тъмното няколко останали кой знае откога вършини, обра шумките им, взе от шиника парче сух тор, сви всичко на топка и сложи разпалената прахан в нея. Замаха — торът се подпали. Димът лютеше, но Страхил го вдъхна с наслада — познат, роден мирис, който някога, в детските му години, винаги го подсещаше, че е близо вече бащината къща, топлият краищник, чорбицата и ласката на коравата майчина длан.
„Много ли те разкарва, мама, днеска звънчарката?“ — счу му се приглушен шепот.
Сложи разпалената топка върху старата пепел на огнището, посипа отгоре нови листа и клечки, раздуха ги и огънят пламна. Но колко малко приличаше това огнище на огнището, което му се беше мярнало, докато ореше на нивата.
Обра всички съчки и дръвчета наоколо и ги натрупа върху огъня. Пламъкът го облиза, засили се, затрептя по напрашените паници на полицата. Видя как сянката му се разигра по стената и изтръпна — в гората не бе потрепвал така, както в тоя запустял дом.
Насред собата бе капало и водата беше прояла пръстената настилка дотолкова, че ако стъпеше в дупката, кракът му би хлътнал чак в зимника отдолу. Но той избиколи дупката, взе две-три от изправените в ъгъла конопени паздерки, припали едната от огъня и влезе в голямата вътрешна стая.
И тук никога не беше имало кой знае що, че си бяха винаги сиромаси — един широк одър, постлан с рогозки отдолу и шарени черги отгоре, стан, зидана печка, която се палеше откъм външното огнище, сандъци с дрехи и хубавата рязана полица с извити подпорки, която опасваше и четирите стени, с наредените по нея тасове, шарени паници, гърненца и павурчета за ракия. Огледа се на няколко пъти.
— Всичко е на мястото си — ще трябва само да се изтупа, да се измаже и стаята пак ще светне.
Припали нова паздерка и наближи предния прозорец.
Ей тука, на същото това столче, седеше някога майка му, предеше и плачеше …
— Не — сбърчи вежди войводата. — Не всякога …
Бледото сияние на далечен спомен проясни тъмната завеса на годините. Имаше наистина време, когато майка му не плачеше… Преде и пее … Той седи срещу нея, дялка с хабната костура и я слуша. Слънцето се провира между латинките и шибоя на прозореца, трепти по лицето й със зелени пламъчета.
— Тато беше още жив… — прошепна войводата. — Тя после захвана да плаче.
Саксиите бяха още тука, но цветята отдавна бяха изсъхнали. Само две-три по-здрави коренчета стърчаха върху сухата пръст. Подръпна едното — отскубна се.
— Цветята лесно се прихващат, като има кой да ги полива — рече току-така хайдутинът.
Припали и третата паздерка и отвори вратичката на малкото долапче в стената. Паяжините бяха уплели и него, но нещо светна още с отварянето. Страхил посегна и го взе.
— Пръстенче! — рече той зарадвано и го погледна на светлината: мъничко, сребърно, женско пръстенче.