Посегна пак да го остави, но ръката му застина във въздуха.
Догоря и третата паздерка. Той хвърли угарката и заопипва в тъмното малката халкичка. Изведнъж му се стори, че върши нещо много лошо. Тъмното го притисна отвсякъде и той пристъпи неволно към прозореца — хвана се за дървените пречки и задиша хладния въздух.
Небето на изток вече бледнееше. Петлите размирваха селото, но чувството, че върши нещо недобро, не го оставяше — очакваше всеки миг някой да сложи ръце на раменете му и да го попита гръмогласно:
— Какво правиш ти? Какво си намислил да правиш?
Извърна се трескаво, като да се заварди от удар, и викна:
— Мале, дотегна ми! И мене ми се живее! Живее ми се, мале! Живее ми се!
И при всеки вик се блъскаше с песници в гърдите.
Едва сега усети, че главата го боли — сви се на стола, гдето седеше майка му, и застина безмълвен.
Изведнъж в напрегнатата нощна тишина по вратата се чу някакво тихо чегъртане.
Той се изправи и сложи ръка на силяха си.
— Дали не са ме усетили?
Погледна към прозореца, отгдето можеше да се измъкне, като избие проядените от червеите слаби рамки, зърна и четвъртитата дупка на тавана и пристъпи към външната врата. Огънят мяташе последни езици и размазваше светлината си по излющените стени. Войводата пристъпи досами вратата и долепи ухо на дъската. Долови след малко тихо пъшкане. Открехна вратата толкова, колкото да провре само пищова си в цепнатината. Нещо черно се мярна на прага и Страхил без малко не натисна спусъка. Спря го радостно скимтене.
— Черньо, ти ли си! — викна той и усети как коленете му отслабнаха.
Кучето се провлече и легна в краката на хайдутина, като завираше муцуна в навущата му. Страхил съвсем се забрави: клекна, после седна, прегърна главата на старото куче, долепи я до бузата си и замря. Отгде да вземеше думи да изкаже радостта си, че поне една душа беше устояла жива в тоя пуст дом?
— Помниш ли, Черньо? — шепнеше задавено той. — Помниш ли? Помниш ли? …
Питаше него, но и той нищо определено не си спомняше — всичко минало беше се претопило в пъстроцветна като дъга вълна и се люшкаше, люшкаше пред очите му… И само едно черно петно: върви конник през гората и си пее. Връща се от далечен път. Ето го, че наближава Вълчия дол. Гръмна пушка — удари го…
Баща му.
Ала светлата радостна вълна пак плисна, зарумени дори небето насреща, заличи образа на черния конник.
— Ела, ела по на светло. Искам хубавичко да те разгледам …
Излезе от къщи, седна на каменните стъпала и пак заразглежда кучето в предутринния здрач.
— Колко си ожулен! И стар си вече. Не можеш, както ми се види, сам да се храниш … Не ти ли се живее сам, а? Кажи де! Искаш ли пак да си дойда при тебе? Да знаеш каква къщица ще ти направя… Ела с мене да видим къде ще е по-сухо…
И той тръгна наред с кучето да оглежда къде какво трябваше да се прави и поправя.
От оградата на кошарата не беше останало ни помен. Старият кош бе прилегнал до земята.
— И мишките май са избягали от него! — усмихна се Страхил и си представи на неговото място друг кош — висок, плетен, с дялани горунови подпорки по ъглите и червен керемиден покрив.
— С три отделения ще е — за житото, ечемика и кукуруза…
— И това ми било кошара! — поритна той изгнилата слама, свлечена около скелета на някогашната кошара, гдето беше се крил, за да затваря зиме врабците. — Всичко наново трябва да се прави.
Далече заскърца кола.
— Време е да си ходя — погледна той неспокойно към изгрева.
Не му се оставяше стария бащин дом. Всичко като че с глас молеше да бъде поправено и подновено. Дори и колът, за който беше привързал коня си, беше се изскубнал. Страхил се наведе, опита се да го забие, но долният му край беше съвсем изгнил. Остави го пак и се отби в зимника. Дълго пипа, докато намери секирата. Колкото и да беше ръждясала, все пак свърши работа — изостри колеца. Обърна я тил нишки, замахна няколко пъти и го заби дълбоко сред гнилочта в старата дупка.
— Поне едно нещо да стои здраво на мястото си! — рече си хайдутинът и се опита да разклати побития колец.
Но той не се поддаде.
„Аз се клатя и заради него“ — помисли Страхил и се приведе да хване юздата.
Докато вървеше през бъзето, той наистина се клатеше, като да бе пил гъста джиброва утайка.
То е от майка ми
Страхил привърза коня до пътеката, затича нагоре и надникна през пролеза.
Под големия бук, сред поляната, стоеха Димо и момчето на бея. Димо дялкаше нещо по кората на дървото, а детето стоеше до него и държеше мъничък лък, който пак Димо трябва да беше измайсторил.
— Гледай тука! — извърна се младият хайдутин към бейчето, като сочеше издялкания кръг на кората. — Ха да те видя сега! Ела …