И те отстъпиха десетина крачки. Детето опъна връвчицата на лъка, прицели се и пусна дряновата изострена стрела. Тя не улучи белега, но се удари о дървото.
— Още малко, и щеше да умери — потупа Димо детето по гърба. — Хайдутин ще те правим тебе … Да биеш турците!
Детето не разбра шегата му и подвикна зарадвано:
— Хайде още веднъж!
Неочаквано иззад храстите се показа Димка. Усмихна се отпаднало, като да бе сънена, и подхвърли на Димо:
— Ами от мен хайдутка става ли?
— Не знам — кимна глава Димо и почна да я отмерва с очи. — Както те гледам, доста си ячка, но пак ще трябва да опиташ …
— Я ми дай пушката! — оживи се момичето. — Да видиш, че ще ударя.
— Охо! — замята ръка Димо. — Оттука и баба знае. Само да пресегнеш с цевта, и ще докачиш дървото.
— Добре де, кажи тогава откъде!
— Най-малко от трийсет крачки. Ако удариш, ще те призная за хайдутка.
— Хайде! Отброй трийсет крачки. Димо отиде към дървото и почна да отмерва, като измяташе крака, колкото вече можеше.
— Ехей! Това крачки ли са!
— Крачки са, крачки! — отвърна със смях Димо, като продължаваше да подскача. — Хайдушки крачки …
— Добре, добре — подтичваше след него момичето. — Аз и оттука ще ударя.
— Ха сега да те видя! — тръкна с крак Димо черта по тревата. — Дай да подсипя малко барутец във фунийката.
„Не ще може да удари“ — помисли Страхил, като извади пищова си и огледа дали е наред кремъкът му. После се прицели в белия кръг на буката и зачака момичето.
Двата гърмежа екнаха едновременно. Оглушена от трясъка на своя гърмеж, момата не схвана, че и друг беше гръмнал. Но набитият хайдушки слух на Димо различи втория гърмеж. Момъкът живо се извърна, съгледа войводата сред дима, но не го издаде, а затича към дървото, сложи пръст на цъфналата сред белия кръг дупка от Страхиловия куршум и викна смаяно на момичето, което припкаше към него:
— Брей, че си стрелец! От тебе не само хайдутка — войвода ще стане!
— Я, я да видя! — отмести Димка момъка и загледа със светнали очи прясната раничка на дървото. — Видя ли бе! — нахвърли се тя върху Димо. — Какво ти казах аз. Ако беше тука Страхил …
— Тук съм! — обади се засмяно войводата зад нея.
— Страхиле! — трепна тя и се спусна към него. — Видя ли? От трийсет крачки! Точно в средата съм ударила! Ела, ела да видиш! — задърпа го тя към дървото. — Димо, кажи му де!
— Така е — кимна важно глава Димо, но щом тя извърна лицето си, той смигна весело на Страхил. — Право дума момичето. Заклевам се в света Богородица, че дървото от куршум е ударено.
— Видиш ли? — продължаваше да бъбре радостно момичето, като придръпваше Страхила за елечето, за да гледа там, гдето тя му сочеше, а не да оглежда поляната. — И аз, Страхиле, искам да стана хайдутка. Приемаш ли ме в дружината си? Заедно да бием турците!
— Къде е Горан … и другите? — запита войводата тихо, сякаш не беше чул радостните въпроси на Димка.
— Дотърча преди, има-няма, един час Петрун, оня дребничкият овчар от крушовенските кошари, и обади, че някакъв тежък търговец минавал из клисурата. Бай Горан дигна дружината и отиде да го пресрещне. На Преспата смята да то причакат.
— Не е трябвало тъкмо сега — поклати глава Страхил. — Още едното не сме оправили. Отгде минаха?
— Не знам — отвърна Димо. — Бай Горан беше нещо ядосан.
— Той кога ли не е ядосан … Ела, поизпрати ме малко — кимна той на Димка и тръгна към пролеза.
Спуснаха се мълчаливо надолу по тясната сенчеста пукнатина и спряха пред мястото, гдето Страхил беше оставил коня си.
— Тука ще се отбия — посочи Страхил неопределено с ръка.
— Няма ли да вземеш коня?
— Няма, че не е пътят за кон. Напряко ще карам …
— Много ли ще се бавиш? … — сведе очи момичето и закърши едно клонче.
Той не й отговори, а на свой ред запита:
— Ти какво прави, докато ме нямаше?
— Ами седях… седях — промълви Димка. — Отидох към бай Горана, рекох да го заприказвам, но той ми се скара. „Ти, кай, да си стоиш там, гдето те е оставил войводата. Като си дойде той — тогава ще видим …“
— Не му се сърди — успокои я Страхил, като потопи поглед в очите й. — Ще се нареди … Донесох ти нещо от село.
— Какво? — погледна го тя и се уплаши — веждите му бяха свъсени, а по лицето нямаше капчица кръв.
— Затвори си очите — глухо рече той.
Димка притвори клепки. Страхил бръкна с два пръста в силяха, после хвана ръката на девойката и надяна на безименния й пръст малкото пръстенче, което беше взел снощи от запустелия дом.
Дъхът й спря. Не смееше да отвори очи — да не би да излезе лъжа онова, което можеше само насън да се случи. Приведе се, сграбчи с две ръце ръката на хайдутина и долепи устни до нея.