— Страхиле… Страхиле… — шепнеше тя и сълзите течаха към трапчинките на румените й бузи.
Но по неговото лице нямаше ни сянка от радост. Стоеше изтръпнал като прикован о земята и гледаше в далечината, гдето трябваше да бъде тяхното село.
— То е от майка ми — обади се най-после той, издърпа ръцете си, извърна се и бързо се скри в шубраките.
— Страхиле — похлипа тя още веднъж след него.
Горан се смее
Колкото и да бързаше войводата, не можа да изпревари нападението на дружината си, която може би за първи път, откакто той я водеше, бе тръгнала не по негова заповед. Наредбата на Горана хем го ядосваше, хем го радваше.
— Нека свикват момчетата и с неговата воля — промълви той. — Всичко става … И мене може да ме парне куршум, и моят врат на кол може да бъде набучен.
Така си приказваше, докато преваляше последния връх, макар и да знаеше, че друго щеше да стане. Но това той дори пред себе си не искаше да признае.
Изкачи върха и пред очите му се откри клисурата, по която се виеше пътеката между двете градчета в полите на планината. Две години имаше, откак се бяха прехвърлили към Зелениковец и още надолу — през Сакар, чак до морето, та пътят тука беше съвсем чист за търговци и пътници. Нападението върху бейския конак беше първото, но то още не бе се разчуло. Затова търговците все още пътуваха спокойно, без много пазванти.
Страхил излезе на открито, спря се пак да види отгде трябваше да мине, за да иде към Преспата — една остра сенчеста чупка, гдето снегът се задържаше до късно лято. Щеше му се да издебне дружината си, та да види как се разпорежда Горан на негово място. Избикаляше голите места, гдето можеха да го зърнат, после пое една суха долчинка, която го изведе над определеното за пусия място. Примъкна се още по-близо и едва тогава надникна към пътеката.
Работата беше вече свършена — търговецът стоеше вързан за един габър, двамата му слуги бяха натъркаляни на самата пътека, опасани с въжета като чували, а претоварените търговски коне отбити настрана. Всичко, което можеше да се продаде или раздаде без пари на сиромашията, се вземаше, ако имаше как да се носи или прекарва без опасности, а ненужното се разпиляваше по долищата или се изгаряше, за да бъде вредата по-голяма. Когато нападнатите не оказваха съпротива, животът им се пожалваше — оставяха ги вързани, докато минат други пътници да ги пуснат. Но из балканските пущинаци хора минаваха рядко, та обраните, ако не успееха сами да се отвържат, понякога измираха от глад и жажда, или пък дивите зверове ги разкъсваха.
— По-бързо, момчета! — подвикна Горан и се изправи тежко от под сянката, гдето беше приседнал. — Дайте да изпреварим войводата — искам да му се похвалим, когато се върне.
Байрактарят тръгна към вързания за дървото търговец. Измъкна кемера от пояса му, изсипа парите на ръката си — трябва да бяха все дребосък, защото подвикна с яд:
— Срамота е, ефенди! Грехота е един такъв голям търговец да носи толкова малко пари.
— За стока ги дадох — обади се по турски вързаният.
— Где е тая стока бе, джанъм?
— На конете …
— Ха! — прихна Горан. — Това стока ли е? Фурда!
И той пак изсипа парите в кемера, но извади ножа си, рязна гайтана, после сви кесията на топка и я подхвърли към домакина на четата:
— Дръж, Геро, прибери тия грошове. Ще има да запалим някоя свещ, за да ни прости Мохамед греховете. Ние си отиваме — извърна се той пак към търговеца. — Да не би да почнете да викате, че ако ви чуя, веднага ще ви светя маслото, така да знаеш. Хайде, дружина!
И той пъргаво тръгна нагоре по рова, като мина покрай сами Страхила. Но войводата не му се обади. Момчетата подкараха конете малко изотгоре, за да могат да поемат равното. На пътеката останаха само вързаните пътници, които мълчеха, както им беше поръчал страшният хайдутин. А той вървеше и си подсвиркваше, като че не беше оставил зад себе си трима вързани хора, които кой знае кой щеше да отвърже, изхрани и подслони през настъпващата студена балканска нощ. Изведнъж нещо се зачервеня до един храст. Горан се отби, наведе се и се вгледа.
— Кърпа!
Разгъна я — беше свилената червена забрадка, която Страхил носеше бодната в пояса си.
„Тя е — реши Горан, като се мъчеше да разбере какво дири тука. — Ето где е откъснато парчето, с което войводата превърза веднъж пръста на Божила. Но кога ли ще е минал“ — чудеше се той.
Приведе се и почна да занича по тревата наоколо — личеха съвсем пресни следи. Тревичките бяха полегнали към клисурата.