„Що ли не се е обадил?“ — питаше байрактарят, като пристъпваше полека по дирите, за да ги не загуби.
— Какво, бай Горан! Мечка ли е минала? — подвикна му отдалече един от хайдутите.
— Гледай си пътя — отвърна му Горан и почака, докато момчетата отминат нагоре с конете.
После пак се приведе и задебна. Стъпките се отбиха от чистото и се загубиха в гъстите шубраки. Следата по клончетата беше скорошна и той не я остави. Когато излезе от храстите, се намери на самия път, отгдето Страхил преди малко беше гледал ограбването на търговеца. Камъчетата бяха разместени, като че някой ги беше ровил с ръка.
„Лежал е тука“ — реши байрактарят и пролази напред. После свали калпака и надникна над ръба на крайпътната скала, като привеждаше главата си към рамото, за да подаде само едното си око.
Не беше се излъгал — следите бяха на войводата. Ето го и него — стои пред търговеца, но гледа вторачено настрана, като че решава нещо. Ето, извади ножа …
Горан се усмихна: „Ще му свети маслото.“ Ако не беше Страхиловата заповед да се не убиват непровинени турци, и той би му видял сметката… Не би му простил — та нима агарянците пробираха кой виновен, кой невиновен…
Очите на търговеца се бяха ококорили от страх, долната му челюст се тресеше.
Войводата посегна с ножа, но не да го забие в гърдите на турчина, а само да разреже вървите, с които беше опасан около дървото. Вървите се свлякоха.
„Хо! — едва не се издаде Горан от учудване. — Сигурно не иска да убива вързания човек“ — успокои се той и зачака.
Но Страхил прибра ножа.
— Ще минеш ли покрай конака на Мехмед бей? — запита той стрещения нещастник, който не смееше да се отлепи от ствола.
— Щях да мина — каза търговецът. — Но сега нямам работа там … Всичко ми задигнаха, какво да продавам? …
— Колко ти струва стоката?
— Аз си знам — посъвзе се турчинът, като разбра, че не го грози беда. — Цял кемер алтъни съм дал за нея.
„Лъже магарето — помисли Горан. — Надали струват повече от двайсет алтъна.“
Страхил посегна и взе феса от главата на турчина. После измъкна кемера си и го изсипа в него.
— Дръж! — подаде го той на пленника. — Тука има и за нови коне, и за нова стока …
Фесът подскачаше в ръцете на търговеца.
— Пускам те — натърти Страхил, — за да свършиш една моя работа.
Войводата се огледа, като че се боеше да го не види някой. Горан едва успя да се притули зад камъка.
— Ще тръгнеш и няма да спираш, докато не стигнеш Мехмедовия конак. Намери бея и му кажи: „Страхил е съгласен да ти върне момчето, ако му дадеш прошка.“
— Какво-о? — неочаквано викна байрактарят и се изпъна на ръце върху камъка. После скочи, затича към войводата си и го хвана за рамото. — Какво рече, войводо? Прошка ли?
— Прошка, Горане — едва чуто издума Страхил. — Не ща вече …
Едрото лице на байрактаря почна да се обтяга, веждите му се вдигнаха нагоре, белките на очите му се откриха и от клокочещтото му гърло бликна луд, бесен смях:
— Хахаха!… Хо-хо-хо!… Слушайте, камъни! Слушайте, буки! Хайдутин прошка иска! Хахаха!… Страхил … Хо-хо-хо!…
Ръцете му се мятаха безсилно, от очите му потекоха сълзи, капеха по блестящите главички на оръжието и силяха му. Страхил не вярваше на тоя смях и току поглеждаше ръцете на байрактаря, които всеки миг можеха да измъкнат ятагана или пищова. Но Горан се извърна и тръгна из пътеката, по която беше отминала дружината. Пристъпяше пет-шест крачки и пак почваше да се превива и да тръшка рамене от безумен смях.
— Олеле, божке … Олеле, света Богородичке … Ще пукна…
Загуби се в храстите. Клисурата затихна.
— Ще кажеш каквото ти поръчах — извърна се отново Страхил към турчина. — От султана тапия искам да вземе. Ако е съгласен, нека те прати утре с някого от своите хора в колибата на баба Стойна в гората … Само така ще може да види момчето си живо и здраво.
— Евала, ефенди — поклони се ниско търговецът, като мярна камънака да види дали няма пак да пукне лудият хаирсъзин. — Както поръча, тъй ще кажа… Да развържа ли сега моите момчета?
Но Страхил не го чу. Отпусна се и седна отпаднал върху срязаните въжета под дървото.
Търговецът пристъпи на пръсти, отвърза двамата си пазванти и забърза надолу да спасява кожата си и пълната с хайдушко злато кесия.
И Мехмед не вярва
— Повярвай, бей ефенди — покланяше се търговецът пред спахията със скръстени на гърдите си длани.
— Не! Не може да бъде! — рипна Мехмед и почна Да крачи около загасналия бакърен мангал сред ниската одая — Грешка имаш ти! Кой знае какъв кокошкар те е срещнал тебе!
— Той беше — уверяваше го Страхиловият пратеник. — Кълна се в гроба на пророка — той беше. С очите си го видях, с ушите си го чух.