Долавяха момчетата, че става нещо — никой от тях не беше слязъл с хабер за отпуска, който беят трябваше да даде за момчето си. Войводата се губеше покрай момата, байрактарят току шушукаше с двамата старейшини Богдан и Герго, а те се търкаляха около огнището — лежеха, ядяха, пак лежеха, — като че нарочно чакаха Мехмед бей да сбере не само главорезите от под Балкана, но и низами да докара …
— Герго — обади се глас в тъмното.
— Какво има? — отвърна домакинът.
— Да беше налял по една кратунка …
— Вярно, брей! — подзе наново червенобузестият Дражо и седна. — Виж ти, как щяхме да забравим. Налей, бай Герго, налей, че ми ври нещо …
— Ври ти червей в… — не изтрая друг глас откъм белостволата бука.
— А бе то има един кози мях, ама го вардих за зор заман — почна да скланя Герго.
— Па налей, щом искат — каза Димо и сам облиза устни. — Какъв по-голям зор за Дражо от тоя: да лежи и да … Налей му, като иска.
Герго стана, изгуби се нейде в тъмното и скоро се върна с мях под мишница. Хайдутите се оживиха, някои наставаха и се струпаха около домакина. Димо нахвърля нови дървета в огъня. Отблясъкът от пламъците запърли брадите и припламна игриво в очите на стари и млади.
По най-стар обичай в Балкана хайдутите вино не пиеха. Но след като ограбиха успешно царската хазна на Троянската пътека, войводата се развесели и обеща занапред да отпуща, когато има, по кратунка на човек. Всеки подлагаше каква да е съдинка и Герго отмерваше, колкото трябва, без да повтаря. Па и никой не чакаше повторка: срамно беше — Горан рядко изпиваше своята кратунка, а Страхил дори не лизваше. Герго спазваше строго наредбата, че нямаше пощада, ако някой нарушеше обичаите, и всичко беше наред.
И сега домакинът пристъпваше полека, наливаше и отминаваше. Сипа и на дебелия Дражо. Той се изправи, навири кратунката към тъмното и викна ухилен:
— Хай наздраве, войводо! И на нас да е сладко, па и на тебе…
Всички схванаха намека, но само неколцина се засмяха. Герго, както наливаше, се врътна така пъргаво, че прошареният му вече перчем се отметна към ухото.
— Събирай си устата, шишко! — викна той и грабна кратунката от ръцете на разпуснатия четник. — Какви ги дрънкаш?
— Че аз, какво… — рече да се оправи Дражо, но не се стърпя и добави: — Думам само, че момата е харна. Дай си ми кратунката — зъб вече няма да обеля. Искам само да се чукна за хаир с войводата. Ще ида да го викна.
И той наистина тръгна. Дражо едва ли би се престрашил да се навре в очите на войводата, но трябваше някак да се измъкне от тежкия поглед на стария домакин, който сякаш го натискаше по раменете. Ала преди още да излезе от светлия кръг на огъня, пред него се изпречи едрият като бука байрактар.
— Къде?
— Войводата, рекох да викна да яде — смутолеви думите Дражо и без да ще, поизви рамо назад.
— Я се връщай — отряза Горан.
Байрактарят не го и дочака да се върне и пак се затули зад дебелия камък.
Хайдутите посрещнаха със смях посрамения храбрец.
— Що го не викна? — присмя му се Димо.
— Работа си имал човекът — примирено отвърна. Дражо и смигна, като врътна глава към тъмното. — Нищо, ще му изпея една песничка. Гдето и да е, той ще ме чуе и ще се обади — ще видите.
И той се сви на тревата, поизкашля се и запя:
Петел пее на боклука, шайне ле, байне ле, либе ле мой, лика бере, люлка плете, шайне ле, байне ле, либе ле мой…
Игривата песен излитна и затрептя над поляната. В същия миг пълната месечинка надникна над Прелеза и сякаш не от нея, а от песента стана по-светло. Хайдутите се досещаха накъде Дражо ще подкара песента, но никой не се обади да го спре.
Та кой лежи в люлчица, шайне ле, байне ле, либе ле мой?
Димка лежи в люлчица, шайне ле, байне ле, либе ле мой …
Притуриха се още няколко гласа:
Та кой люлей люлчица?
Шайне ле, байне ле, либе ле мой …
— Много ли искате да знаете? — подвикна изведнъж първият певец, като разбърка останалите гласове. — Който се сеща — да си трае! — И той завърши, като прескочи един ред от думите:
Еднъж люлне — дваж целуне, шайне ле, байне ле, либе ле мой …
Изведнъж Дражо погледна към полянката и млъкна.
— Казах ли ти, че ще се обади — смушка той прилегналия на лакът до него Димо.
Страхил излезе от тъмното, спря се до огъня и се огледа.
— Какво се умълчахте? Що не пеете? — запита той с пресилена усмивка, като искаше да срещне нечий поглед, но момчетата или свеждаха очи, или се преструваха на заспали. Войводата се позабърка. — Почерпихте ли се?
— Пихме вече — отвърна Димо и се зави в ямурлука си, като придръпна пушката между коленете, както спяха обикновено всички.